Читать «Всичко живо е трева» онлайн - страница 144

— Да им дадем ли? — викнах аз. — Всичко, каквото им трябва, те могат да си го вземат, без да ни питат!

— Не и това! — каза Пияницата.

Поклатих глава със съмнение.

— Ти доста опростяваш нещата. Вече се хванахме на въдицата им. Хората искат те да дойдат, макар че и да не искаха, те пак щяха да дойдат. Улучиха най-уязвимото ни място.

— Цветята също имат уязвимо място — рече Пияницата.

— Не ме разсмивай.

— Ти си си глътнал езика и не можеш да разсъждаваш.

— Много пък познаваш!

Как да не си глътнеш езика! Светът е тръгнал по дяволите. Ядрена смърт е надвиснала над главите ни, хората и без това са бедни от страх, а когато Хайъръм разправи какво е видял в градината, съвсем ще полудеят. Хайъръм и шайката му изгориха къщата ми до основи и аз останах без покрив… и цялото човечество остана без покрив над главата, защото Земята престана да бъде роден дом за нас. Тя е вече само едно звено от безкрайно дългата верига светове, завладени от друга форма на живот, срещу която хората са безпомощни.

— Цветята са много старо племе — чух Пияницата да обяснява. — колко старо, не знам. Един милиард години, два милиарда, не е известно. Те са минали през много светове и са познали много живи същества — не само живи, но и надарени с разум. И с всички тях са се сработвали, вървели са ръка за ръка. Но никога друго племе освен нашето не ги е обикнало, не ги е засявало в градините си и не се е грижило за тях заради красотата им и…

— Ти си луд! — изревах аз. — Абсолютно побъркан!

— Брад — задъхана от вълнение, изрече Нанси, — а може би той е прав? Хората са се научили да ценят красотата на природата едва преди две хиляди години. На пещерния човек и през ум не му е минавало, че цветето е красиво, или…

— Така е — каза Пияницата. — Никое друго живо същество не е развило понятието красота. Само човек от земята би изкопал някъде от горите две-три самотни цветенца, би ги донесъл вкъщи и би се грижил за тях заради красотата им… А до този момент и на самите Цветя и през ум не им е минавало, че са красиви. Никой дотогава не ги е обичал и не се е грижил за тях. Също като жена, която не знае, че е красива, докато някой не й каже, и като самотно сираче, което се скита по чужди къщи и изведнъж намира родния си дом.

„Колко е просто“ — рекох си аз. — „Не може да бъде! Нищо на света не е толкова просто. И все пак, като си помисли човек, има логика. И това е единственото обяснение, в което има някаква логика.“

— Цветята ни поставиха едно условие — продължи Пияницата. — Нека и ние да им поставим на тях — да настояваме част от тях, когато дойдат на земята, да си останат само цветя.

— Така че да можем да ги садим в градините си, да ги обсипваме с грижи и да им се любуваме заради самите тях — допълни Нанси.

Пияницата леко се усмихна.

— Аз много съм мислил и премислял този въпрос. Толкова, че сам бих могъл да напиша тази точка от договора.

— Нима това е изходът? Как мислите, дали ще излезе нещо от това?

— Разбира се!

Това, че ще бъдат обичани от друг род, който ще се грижи за тях, ще привърже Цветята към нас със силата на благодарността и войната завинаги ще бъде забравена. И това ще бъде вече друга връзка, различна, но силна като бръзката между човека и кучето. А на нас точно това ни трябва — сега ще имаме достатъчно време да се научим да живеем и работим заедно.