Читать «Всичко живо е трева» онлайн - страница 141

„Лила — мислех си аз. — И какво всъщност е лилата? Не беше само цвят, а нещо много повече. Може би това беше дъхът на безсмъртието или зловонното изпарение на безкрайното равнодушие. Безсмъртието не може да си позволи да се тревожи за някого, да се привърже към нещо, което живее само едни кратък миг, докато самото то върви по своя път към бъдещето, бъдеще без край, бъдеще вечно, където го чакат нови същества, други, за които също няма да се разтревожи.“

И изведнъж разбрах — това е самотата: безкрайна, безнадеждна самота, която хората никога няма да познаят.

Стоях така, докоснал ледения, корав край на неумолимата самота, и изведнъж почувствувах състрадание. Колко странно — да ти е жал за едно дърво. Но не за дървото ми беше жал, нито за лилавите цветя, а за онова нещо, което ме изпрати от чужиЪя свят до дома, което и сега беше тук с мен… Жал ми беше за тази жива, мислеща материя, такава, от каквато бях направен самият аз.

— И на мен ми е жал за теб — казах аз и още докато го изговарях, знаех, че то няма да ме разбере — нито състраданието ми, нито моята гордост, ако научеше за нея.

На завоя на улицата, която минаваше над блатистата низина, с пълна скорост премина кола — гумите й зловещо изсвистяха при забиването и ярката светлина на фаровете изведнъж заля парника. Аз веднага се дръпнах, но те угаснаха още преди светлината да стигне до мен.

Някъде в тъмнината някой ме викаше — едва чуто, с глас, пропит от ужас.

Иззад ъгъла, без да намалява скорост, премина втора кола и отново на завоя се разнесе злокобно скърцане на гуми. Първата кола рязко удари спирачки и като се хлъзна по платното, спря пред вратата на къщата ми.

— Брад — отново ме повика тихият изплашен глас. — Тук ли си, Брад?

— Нанси — казах аз. — Насам, тук съм, Нанси.

Нещо се беше случило, нещо ужасно. В гласа й имаше толкова напрежение, сякаш тя говореше през воала на обзелия я ужас. Нещо се беше случило, иначе тези коли нямаше да бързат така бясно към дома ми.

— Стори ми се, че говориш с някого, но никъде не те видях — рече Нанси. — Търсих те из цялата къща…

Към гърба на къщата притича човек — черна сянка, която за миг се мярна в кръга светлина, хвърлян от уличната лампа. А там, пред портата, имаше още хора. Чувах тропота на бързи стъпки и тих злобен шепот.

— Брад — обади се Нанси.

— Тихо — изшътках аз. — Нещо става.

Най-после я видях. Тя идваше в тъмното към мен и постоянно се препъваше.

Пред къщата някой изрева:

— Ей, Картър, знаем, че си вътре! Излизай, докато не сме дошли сами да те измъкнем!

Спуснах се към Нанси и я прегърнах. Тя цялата трепереше.

— Онези! — каза тя.

— Хайъръм с шайката си — добавих аз.

Дрънна разбито стъкло и към черното небе се метна огнен пламък.

— Сега може би ще излезеш! — тържествуващо изрева някой.

— Бягай! — рекох на Нанси. — Нагоре. Скрий се между дърветата…

— Пияницата — прошепна в отговор тя. — Видях го, той ме изпрати да те намеря…

В къщата изведнъж избухна ярко зарево. Прозорците на трапезарията блеснаха като святкащите очи на разярен звяр. В светлика на пожара черните фигури нелепо и бясно крещяха и подскачаха.