Читать «Всичко живо е трева» онлайн - страница 142

Нанси се обърна и побягна, втурнах се след нея, отзад един глас се извиси над крясъците на тълпата:

— Ето го! В градината!

Кракът ми се удари в нещо, аз политнах и се проснах сред храстите. Бодливите клончета ми издраха лицето и се впиха в дрехите ми, както се мъчех да се изправя на крака.

От отвора, който машината на времето бе пробила в покрива на къщата ми, изригна като фонтан огнен език, прозорците пламтяха нажежено. Настъпи гробна тишина, прорязана само от пращенето и съскането на пламъците, които поглъщаха стените.

А преследвачите мълчаливо тичаха надолу към градината. До нас достигаше глухият тътен на стъпкшпе им и грозното им, запъхтяно дишане.

Наведох се, опипах с ръка земята и намерих онова, в което се бях препънал. Вдигнах го — цепеница, дълга около метър, стара, започнала да изгнива по краищата, но все още здрава.

Тояга. И това ще бъде краят. Но преди да ме убият, един от тях ще се прости с живота… а може би и двама…

— Бягай! — изкрещях на Нанси; тя беше някъде наблизо, ала не я виждах.

Остава само едно нещо, казах си аз, едно нещо, което трябва да свърша. Да докопам Хайъръм Мартин и да ми пръсна кратуната с тоягата, преди тълпата да се е нахвърлила върху мен.

Ето, те вече слязоха от хълма и тичаха през градината по равното, пред тях се носеше Хайъръм. Стоях и ги чаках, вдигнал тоягата в ръка. Хайъръм се приближаваше към мен, белите му зъби зееха като светла пукнатина на черното лице.

Трябва да го уцеля точно между очите, да разцепя черепа му, а след това, ако успея, може да халосам още някого.

Пожарът вече бушуваше с пълна сила — нали къщата беше стара и суха — и топлината стигаше чак до мен.

А враговете бяха вече съвсем близо… Стиснах още по-здраво тоягата и се приготвих за удар.

И изведнъж, само на няколко крачки от мен, те се заковаха на място… някои се обърнаха и се втурнаха назад, други застинаха със зяпнали уста, с втренчени, разширени от изумление и ужас очи. Гледаха не мен, а нещо зад мен.

Останаха така само за миг, след това се пръснаха и побягнаха обратно към склона и отчаяният им ужасен вой заглуши рева на огъня… Като че ли изплашено до смърт стадо тичаше, подгонено от степен пожар.

Рязко се обърнах — зад мен стояха онези от другия свят! Черните им тела проблясваха в танцуващите сенки на огъня, лекият вятър едва поклащаше сребристите пера на чудните им глави. Те приближаваха към мен и чуруликаха на непонятния си пеещ език.

Дявол да ги вземе, не можаха ли да почакат! Избързаха, само и само да не изтърват и най-малкия предсмъртен трепет на това обезумяло от ужас място.

И не само сега — отново и отново, вечери наред те ще идват тук и ще връщат послушното време към тази съдбовна минута. Намериха още едно място, където ще чакат началото на зрелището, намериха още един призрачен дом със зеещи прозорци, откъдето да гледат безумието и ужаса на друг свят.

Те идваха към мен, а аз стоях неподвижен, здраво стиснал тоягата в ръце, и изведнъж пак се разнесе дъхът на лилата и познатият безмълвен глас отново проговори: