Читать «Всичко живо е трева» онлайн - страница 139

Имах още малко път. Бях стигнал до къщата на Даниъл Уилоуби — голяма, ярка, четвъртита постройка, изградена от тухли. От пръв поглед ще разберете, че в такъв дом може да живее само човек като него. Отсреща на ъгъла беше къщата на стария Пъркинс. Преди около седмица тук дойдоха нови наематели. Тя беше една от малкото къщи в града, които се даваха под наем, и, кажи-речи, всяка година обитателите се сменяха. И никой не си правеше труд да се запознава с различните наематели — само щеше да си загуби напразно времето. А по-надолу, в края на улицата, живееше доктор Фейбиън.

„Още няколко минути ще си бъда у дома“ — помислих си аз. В къщата с пробит покрив; в пустите стаи, където стъпките кънтят с въпроса, на който няма отговор, и с омразата и подозрението на целия Милвил, застанали като стражи пред вратата ми.

От другата страна на улицата хлопна врата и нечии стъпки прокънтяха по дървената веранда. Мигом се разнесе вик:

— Уоли! Ще ни пуснат бомбата! Казаха по телевизията!

От тъмнината изникна сянка — някой лежеше на тревата или на ниско разгънат шезлонг; не бях го забелязал, докато не скочи, като го повикаха.

Той се опита да каже нещо, но не можа, задави се, от гърлото му се чу само някакво клокочене.

— Извънреден бюлетин! — продължаваше да крещи онзи от верандата. — Сега го предават! Бързай!

Този от градината вече тичаше към къщата.

Втурнах се и аз към къщи с всички сили, без да мисля, без да разсъждавам — краката сами ме носеха.

Мислех си, че ще имам малко време, а то… Не очаквах, че слухът ще се разнесе толкова бързо.

Защото този извънреден бюлетин беше само слух, абсолютно бях сигурен в това — предполагат, че ще бомбардират, че като крайно средство ще хвърлят бомба върху Милвил. Но знаех също, че за хората от града това е едно и също. Те нямаше да търсят разликата между слуховете и фактите.

Край вече, натиснаха спусъка, който ще превърне Милвил в изпълнена с ненавист и омраза лудница. И всичко ще се струпа на мен и на Джерълд Шърууд… и Пияницата, ако беше тук.

Улицата остана зад мен, спуснах се по хълма зад къщата на доктор Фейбиън право в низината, където растяха доларовите храсти. И чак по средата на пътя се сетих: а Хайъръм? През деня той пазеше храстите и може би още е там? Спрях веднага и се сниших. Обхванах с бърз поглед цялата низина, след това отново, вече бавно, се вгледах във всяка издатина и сянка, в най-малкото движение, което би подсказало засада.