Читать «Всичко живо е трева» онлайн - страница 136

— Да копаем?

— Ами да. Скривалище. Работна ръка имаме колкото щеш. Целият град бездействува. Можем да впрегнем всички на работа. Под навеса край гарата има необходимата техника, из града са пръснати дванадесетина камиона. Ще назнача комисия и ние… хей, приятели, какво става с вас?

— Хиги — каза Джо почти ласкаво, — ти просто не разбираш. Ние няма да се предпазваме от радиацията на далечен взрив, това ще бъде експлозия с епицентър Милвил. И никакво скривалище няма да ни спаси. Ако ще и сто години да строим, пак няма да построим достатъчно сигурно скривалище.

— Все пак можем да опитаме — упорствуваше Хиги.

— Не можем да се заровим толкова дълбоко, нито пък да построим скривалище, способно да ни запази от пряко попадение. А дори да успеем да направим това, нали ще ни трябва кислород…

— Но ние трябва да направим нещо! — изрева Хиги. — Не можем да стоим така със скръстени ръце и да чакаме. Та те ще ни избият всички!

— Да, приятелче, спукана ти е работата — казах аз.

— Виж какво, аз ще те… — изръмжа Хиги.

— Стига! — изрева Джо. — Стига вече! Колкото и да сте си противни един на друг, сега трябва да действуваме всички заедно. И имаме начин да се измъкнем. Имаме скривалище.

Зяпнах го втрещен за миг, но веднага разбрах накъде бие.

— Не! — извиках аз. — Не можем да направим това. Не още. Това значи да изгубим всяка надежда за преговори, те не трябва да разберат!

— Обзалагам се десет срещу едно, че вече знаят — каза Джо.

— Нищо не разбирам! — завайка се Хиги. — къде е това място, където можем да се скрием?

— Другия свят! — каза Джо. — Съседния свят, където ходи Брад. В краен случай можем да преминем там. Те ще се погрижат за нас, няма да ни изгонят. Ще ни осигуряват храна, ще намерят разпоредители, които да ни преглеждат, за да не се разболяваме, и…

— Забравяш нещо важно — прекъснах го аз. — Не знаем как да отидем там. Имаше едно-единствено място в градината, но сега всичко се промени. Цветята ги няма вече, останаха само храстите с парите.

— Разпоредителят и Смит могат да ни го покажат — каза Джо. — Те навярно знаят пътя.

— Те си отидоха — рече Хиги. — Болните се свършиха и те казаха, че е време да си ходят, но ако ни потрябват, пак ще дойдат. Аз ги закарах до къщата на Брад и те не се мъчиха много да търсят вратата или как там го викате… Просто повървяха из градината и изведнъж изчезнаха.

— Значи ти можеш да намериш мястото? — попита Джо.

— Знам приблизително къде е.

— И ако стане нужда, можем да го намерим. Ще се строим плътно в редица, ръка за ръка, и ще тръгнем през градината.

— Не си мисли, че е толкова просто — казах аз. — Може не винаги да е отворено.

— Отворено?

— Ако този вход стои отворен през цялото време, за последните десет години сума народ щеше да изчезне безследно — обясних аз. — И децата играят там, и много големи минават за по-напряко. Аз винаги отивам по този път у доктор Фейбиън и не само аз, непрекъснато сноват хора напред-назад. Все някой щеше да изчезне през тази врата, ако винаги стоеше отворена.

— Тогава хайде да им позвъним — предложи Хиги. — Можем да вземем един от ония телефони…