Читать «Всичко живо е трева» онлайн - страница 135

За миг гласът в слушалката замлъкна. След малко сенаторът попита:

— Не можете ли вие там, в Милвил, да предприемете нещо от своя страна?

— Можем да излезем с апел — отговорих аз. — Чрез вестниците, радиото…

Стори ми се, че просто видях как той поклати глава.

— Няма да помогне — рече сенаторът. — Никой не знае какво става там при вас, зад преградата. Винаги ще съществува възможност да сте попаднали под влиянието на чуждоземците. Естествено, радиото и пресата ще приемат веднага вашия апел, ще раздуят цялата история и ще вдигнат голям шум. Но това ни най-малко няма да повлияе върху решението на официалните кръгове. Само ще раздвижи народа още повече и още по-силно ще се разгорят страстите. А и без друго имаме достатъчно вълнения. Това, което ни трябва, са малко фактически данни и капка здрав разум.

Него просто го е страх, че ние ще обърнем лодката, помислих си аз. Иска всичко да си остане скрито-покрито.

— А освен това няма достатъчно доказапгелства… — продължаваше сенаторът.

— Но Давънпорт мисли, че има.

— Кога сте говорили с него?

— Не съм говорил — признах аз.

— Давънпорт не ги разбира тези неща — каза сенаторът. — Той е учен, свикнал с уединението на лабораторията си и…

— А на мен ми харесва. Стори ми се човечен.

Веднага съжалих, че го казах; не само обърках, а и изплаших сенатора.

— Ще ви осведомя веднага щом науча нещо — каза сухо той. — Ще се обадя или на вас, или на Джерълд. Ще направя всичко, което е по силите ми. Смятам, че няма причини да се тревожите. Най-важното е да се предотврати всякакво придвижване на преградата и да запазите спокойствие. За нищо друго не трябва да се грижите.

— Разбира се, сенаторе — казах аз. Бях направо отвратен.

— Благодаря ви, че се обадихте, ще поддържам връзка с вас — рече той.

— Дочуване.

Затворих телефона. Джо ме гледаше въпросително. Аз поклатих глава.

— Не знае, пък и не иска да говори. Доколкото разбирам, той и да иска, нищо не може да направи. Не е в негова власт да ни помогне.

По тротоара отекнаха нечии стъпки и след миг вратата шумно се отвори. Обърнах се — на прага стоеше Хиги Морис.

Как пък от всички тъкмо той може да се довлече!

Хиги ни гледаше и двамата — непрекъснато местеше очи от единия на другия.

— Какво става с вас, момчета? — попита той.

Вперих в него леден поглед с надеждата, че ще разбере и ще се измете, но същевременно знаех, че няма да си отиде.

— Трябва да му кажем, Брад — чу се гласът на Джо.

— Кажи му тогава.

Хиги стоеше до вратата и слушаше, без да помръдне. И докато Джо разказваше, очите му се изцъклиха и той пребледня като стена. Но на лицето му не трепна нито един мускул и нито веднъж не прекъсна Джо.

Настъпи дълго мълчание. После Хиги се обърна към мен:

— Как мислиш, Брад, могат ли да направят това?

— Могат. Всичко могат. Ако преградата мръдне от мястото си или нещо друго се случи — кимнах аз.

Тогава Хиги скочи като навита пружина, готов да действува.

— Какво стърчим тук тогава? Трябва час по-скоро да започваме да копаем.