Читать «Всичко живо е трева» онлайн - страница 138

Сбих към главната улица и тръгнах към къщи. Всичко наоколо тънеше в спокойствие. От време на време полъхваше лек ветрец, залюляваше уличните лампи и сенките започваха да танцуват. Всички прозорци бяха отворени, за да уловят полъха на вятъра, а отвътре блещукаха меки светлини и откъслечно долиташе тихият говор на телевизорите и радиоапаратите.

Мирно, тихо — но под това спокойствие се таеше страх, омраза, животински ужас и само една дума, само една непредвидена крачка можеха да превърнат града във виеща, обезумяла лудница.

Жестока обида и стаено негодувание мъчеше всички: защо само ние сме оградени тук като добитък, а останалите са свободни да живеят както си искат? И се надигаше възмущение срещу космическата несправедливост — защо избраха и затвориха нас, а не други? А може би изпитваха някакво странно безпокойство, защото усещаха, че целият свят ни гледа, целият свят говори за нас не като за хора, а като за някакви чудовища, изроди. Навярно ги мъчеше срам и страх да не би изведнъж светът да си помисли, че ние сами сме виновни за нашата беда, че това е наказание за някакви наши грехове.

И веднъж попаднали в такова положение, съвсем естествено беше хората от града да се хванат за каквото и да е обяснение, за да възстановят доброто си име, и отново да се издигнат не само в собствените си очи, но и в очите на цялото човечество, а също и на чуждоземците; съвсем естествено е да повярват на всичко, добро или лошо, какви ли не слухове и сплетни, на най-безсмислените нелепости, само и само да нарисуват картината в по-определени, контрастиращи цветове — ето това е бяло, това черно, макар в душите си да знаят, че всичко е сиво. Защото там, където има бяло и черно, там ще намерят желаната простота и тогава е по-лесно да го разберат и по-удобно да се примирят.

И не можеш да ги обвиниш. Те не бяха готови за това, което се случи, товарът се оказа прекалено тежък за плещите им. Години наред бяха живели незабелязано и скромно в тих залив далеч от буйното течение на водите, където бушуваше животът на големия свят. Дребните случки на градското житие-битие се разрастваха и превръщаха в очите им в исторически събития — кой не помни как смахнатият син на Джонсън се качи един ден на раздрънканата им таратайка и се заби в едно дърво на Елм стрийт? Или деня, когато повикаха пожарната команда, за да снеме котката на баба Джоунс от покрива на презвитерианската църква (и до ден-днешен никой не можа да разбере как се беше покатерила там). Или онзи следобед, когато чичо Андрюс заспа на брега на реката с въдица в ръка, както си ловеше риба, и цопна във водата. Добре, че наблизо мина Лен Стрийтър, та го извади — вече напълно буден и нагълътал се с вода. И почнаха приказките — какво ли било довлякло Лен Стрийтър на брега на реката? Такива бяха големите вълнения на милвилчани, така течеше техният живот.

И ето че пред тези хора се изпречи нещо голямо, нещо, което те не можеха да разберат; а това, което се случи, беше голямо и неразбираемо не само за тях, но и за цялото човечество. И защото не бяха в състояние да сведат положението до простата формула на обикновеното любопитство, на недоумението на зяпачите, които се чудят как ли котката се е покатерила на покрива на църквата, те бяха неспокойни и разтревожени, нервите им бяха опънати до крайност, бяха готови всеки момент да избухнат в открита враждебност и оттам бързо да стигнат до насилие… само при най-малкия повод, само да има на кого да се нахвърлят. И ако дойдеше минутата, когато яростта и насилието щяха да избухнат, мишената беше готова — Том Престън и Хайъръм Мартин се бяха погрижили за това.