Читать «Всичко живо е трева» онлайн - страница 132

— Значи Милвил сега е дивият звяр — казах аз с невъзмутим глас; не предполагах, че мога да говоря толкова спокойно.

— Не, Милвил, Брад, просто…

— Да, разбира се, не Милвил. Ти иди и кажи на хората, когато им хвърлят бомбата на главите.

— Този Давънпорт направо не беше на себе си. Той, естествено, нямаше право да каже всичко това…

— А ти мислиш, че той знае всичко? Той доста се посдърпа с генерала тази сутрин.

— Според мен — продължи Алф — той знае много повече, отколкото каза. Говори минута-две и след това изведнъж млъкна. Очевидно се сети, че няма право да ми разправя тези неща. Но си има една идея-фикс и направо се е побъркал на тази тема. Мисли, че само едно може да спре военните — общественото мнение. Казва, че ако обществеността разбере какви планове кроят те, ще се надигне такава буря, че военните няма да посмеят и пръста си да мръднат. Първо, хората ще се възмутят от това гнусно, хладнокръвно убийство. А главното е, че те искат чуждоземците да дойдат. Те биха се зарадвали на всеки, само да унищожи проклетата бомба. И този твой биолог иска да разкрие тайната. Той не каза направо, че ще го стори, но явно вече мъти работата. Ще подшушне нещо на някой журналист, сигурен съм.

Всичко ми се обърна отвътре и едва се задържах на крака. Целият се облегнах на бюрото, за да не падна.

— Но това е безумие, Алф! — казах аз. — Целият град ще подлудее. Тази сутрин помолих генерала…

— Помолил си генерала! По дяволите, Брад, да не би да си знаел?

— Разбира се, че знаех. Всъщност не знаех, че ще го направят, но знаех, че обмислят тази възможност.

— И на никого ли не си казал нито дума?

— На кого да кажа? Какво щях да спечеля с това? Пък и не беше сигурно още. Тогава все още беше само алтернатива, последна алтернатива. Животът на триста души срещу този на три милиарда…

— А ти самият? Твоите приятели…

— Алф — казах аз умолително, — не можех нищо да направя! Какво би направил ти на мое място? Би разгласил на целия град, та да обезумеят хората от ужас?

— Не знам. Не знам какво бих направил.

— Алф, сенаторът в хотела ли е? Искам да кажа, сега в момента.

— Мисля, че е тук. Искаш да му се обадиш ли, Брад?

— Не зная ще има ли някаква полза, все пак може би си струва да опитам.

— Тогава аз ще затворя — каза Алф. — И, Брад…

— Да?

— Брад, на добър час… тоест… по дяволите… Просто желая ти успех!

— Благодаря ти, Алф.

Чух как щракна слушалката, когато той затвори телефона, и линията заглъхна. Ръцете ми трепереха и без да се опитвам да сложа слушалката направо на вилката, внимателно я положих върху бюрото.

Джо Евънс ме гледаше втренчено.

— Значи ти си знаел — процеди той. — Знаел си през цялото време!

Поклатих отрицателно глава.

— Не знаех, че са решили така да действуват. Генералът го спомена само като крайна възможност. А Давънпорт се нахвърли върху него…

Не довърших мисълта си. Вече не помнех какво искам да кажа. Джо не сваляше изцъкления си поглед от мен. И изведнъж избухнах:

— Не можех да кажа на никого, дявол да те вземе! Помолих генерала, ако ще го прави, да го направи без предупреждение. Да не ни казва. Просто една светкавица, която ние по всяка вероятност няма и да видим. Е, ще умрем, разбира се, но само веднъж. Няма да умираме хиляди пъти…