Читать «Всичко живо е трева» онлайн - страница 130

Огледах се, повъртях се, пъхнах ръце дълбоко в джобовете на панталона си и безцелно тръгнах по улицата. Не знаех какво да правя, а не ме свърташе на едно място. Какво да прави човек в такава вечер? Да си седи вкъщи пред трепкащия екран на телевизора? Да се уедини с бутилка и бавно, но сигурно да се напие? Да си намери някого от приятелите и съседите и да занарежда с него безбройни празни приказки? Или просто да се забие в някакво кьошенце и бездейно да чака какво ще се случи?

Стигнах до една пресечка и на тротоара от дясната ми страна видях голямо светло петно — отражение на някой светещ отгоре прозорец. Погледнах го изумен, но веднага се сетих, че светлината идва от прозореца на редакцията на „Трибюн“ и там Джо Евънс вероятно седи и говори с някого по телефона: може би от „Асошиейтед прес“ или „Нюйорк таймс“ го питат за последните новини. Кой знае колко работа се е струпала на главата на Джо и не е хубаво да му преча, но може би няма да има нещо против, ако се отбия при него за минутка.

Той наистина говореше по телефона, пребит одве над бюрото и здраво притиснал ухо към слушалката. При затварянето вратата леко изскърца. Джо вдигна глава и ме видя.

— Един момент — каза той в микрофона и ми подаде слушалката.

— Какво е станало, Джо?

Явно нещо беше станало. Той бе като обезумял и ме гледаше с разширени, невиждащи очи. Дребни капчици пот се стичаха по челото му и се губеха във веждите.

— Обажда се Алф — едва успя да раздвижи устни той.

— Алф! — изревах аз в слушалката, но не свалих очи от лицето на Джо Евънс.

Джо приличаше на човек, току-що ударен с тежък предмет по главата.

— Брад — извика Алф, — ти ли си, Брад?

— Аз съм.

— Къде се дяна? Колко време те търся? Звъня по телефона, никой не се обажда…

— Какво се е случило, Алф? Само не се вълнувай.

— Добре, ще се опитам да не се вълнувам — отговори той. — Ще се постарая да бъда спокоен.

Никак не ми хареса гласът му. Веднага разбрах — изплашен е до смърт и се опитва да надвие страха си.

— Е, казвай какво се е случило.

— С големи мъки се добрах до Елмор — рече той. — Пътищата задръстени — ужас. Не можеш да си представиш какво е движението. Навсякъде военни патрули, спират те…

— Все пак си се добрал до Елмор. Ти и преди ми каза, че отиваш там.

— Да, най-после се добра дотам. По радиото чух за делегацията, дошла да разговаря с теб. Сенаторът, генералът и останалите… хотел „Царевица“ ли беше… забравих го как се казваше. Както и да е, помислих, че те знаят по-добре какво става там при нас в щата Мисисипи. Може би това щеше да хвърли малко светлина върху създалото се положение. И се вдигнах, та право в хотела при сенатора, исках да се опитам да ме приеме. А там — лудница, струпал се един народ, игла да пуснеш, няма къде да падне. Дошла полицията и се опитва да въдвори ред, но къде ти… Телевизионни камери, журналисти, репортьори, коментатори — с една дума, не можах да се добера до сенатора. Но с един човек все пак успях да поговоря. Още като го видях, и го познах от снимките във вестниците. Оня, дето се казва Давънпорт…