Читать «Наемниците на Дендарии» онлайн - страница 40

— Той не работи за никого — успокоително отвърна Ван.

— Да не би да е от Съвета за психическо здраве? Предупреждавам, че няма да допусна до себе си никакво оръжие, никакви упойващи средства! Забележа ли нещо нередно, моментално ще взривя шибания кораб!

— Той дори не е бетианец — отвърна Ван. — Идва от Бараяр и твърди, че търси именно теб…

Ново продължително мълчание.

— Мисля, че нямам дългове към бараярци… — проточи след известно време гласът. — Всъщност, не познавам нито един от тях…

Налягането в кабината осезаемо се увеличи, леко почукване по корпуса показа, че са се скачили със стария товарен кораб. Пилотът вдигна пръст по посока на Майлс и младежът механично провери кабелите за свръзка.

— Готов съм — извика.

— Сигурен ли сте, че искате да го направите? — попита пилотът.

Майлс кимна с глава, все още възбуден от начина, по който бяха успели да се изплъзнат на Ботари. Облиза устни и се усмихна, тялото му потръпна от безтегловността, а вероятно и от мъничко страх. Надяваше се, че Елена ще успее да предотврати евентуалната обща тревога на планетата.

Протегна ръка и отвори люка. Лъхна го топъл ветрец, после налягането в двата кораба се изравни и въздухът замря. Тунелът пред него тънеше в мрак.

— Да ви се намира фенерче?

— На лавицата до главата ви — посочи пилотът. Майлс взе фенерчето и предпазливо се плъзна в тръбата. Мракът постепенно отстъпваше, пред очите му се появиха тесни коридори, осветени от мъждиви електрически крушки. Насочи се към навигационната кабина, където по всяка вероятност го очакваше непознатият пилот. На практика това бяха само няколко крачки, тъй като спалните помещения за екипажа бяха изключително тесни. Тук всичко беше подчинено на товарния отсек, който трябваше да бъде максимално голям. Макар и кратко, разстоянието му се стори огромно, вероятно заради пълната тишина, която цареше на борда. Липсата на гравитация започна да му отразява по обичайния начин и Майлс съжали за всичко, което се намираше в стомаха му. Ванилия, рече си той. Само ванилия щеше да ме оправи…

Пред очите му се появи полуотворен люк, зад който проблесваше светлина. Майлс високо се прокашля, правилно преценил, че не трябва да стряска човека в кабината.

— Пилот Мейхю? — извика полугласно той и предпазливо надникна зад вратата. — Името ми е Майлс Воркосиган и съм тук, за да търся… — Всъщност, какво търсиш, по дяволите? Аха, сетих се… — Тук съм, защото ми трябват отчаяни хора, решени на всичко…

Пилотът Мейхю седеше в креслото за управление, тялото му беше превито на две. В скута му лежаха радиослушалките, до тях се полюшваше наполовина пълна пластмасова бутилка с отровно зелена течност. Контролният панел пред него беше разбит, от утробата му се проточваха разноцветни, безнадеждно оплетени кабели. Отгоре бе поставена кутия на щифтове, от която стърчеше тънка игла. Това беше иглов имплодер — едно строго забранени на Бета оръжие. Мейхю извърна подпухналите си очи към фигурата на прага и потърка с длан тридневната си брада. Другата му ръка обаче не изпускаше електронния спусък на оръжието.