Читать «Наемниците на Дендарии» онлайн - страница 19

— Дядо ли, сър? — тихо попита Майлс.

Новият граф тъжно кимна с глава.

— Тихо и незабележимо, в съня си… Станало е преди около два часа. Мисля, че не е усетил нищо. — Гласът на баща му беше тих и ясен както винаги, но лицето му изглеждаше по-сбръчкано от обикновено, някак изведнъж остаряло. Иначе си беше все същото — спокойно и сдържано, лице на истински командир, който държи положението в ръцете си. Единствено очите му, при това само когато светлината се отразяваше в тях, показваха наличието на някаква тъжна, почти детска безпомощност. Но тези очи уплашиха Майлс далеч повече от плътно стиснатите му устни.

Очите му се насълзиха, той вдигна ръка и с рязко движение попречи на глупавата влага да намокри скулите му.

— Дявол да го вземе! — приглушено въздъхна той. Никога в живота си не бе се чувствал толкова слаб и безпомощен.

Баща му внимателно го погледна.

— Месеци наред положението висеше на косъм… — промълви той. — Ти добре знаеше това…

А вчера аз скъсах този косъм със собствените си ръце!, помисли Майлс, обзет от черно отчаяние. Съжалявам, дядо, ужасно съжалявам!… Тръсна глава и глухо отвърна:

— Да, сър.

* * *

Погребението на стария герой се превърна в нещо като всеобщо поклонение. Три дни непрекъснати траурни пантомими, за какво е всичко това, питаше се Майлс. По спешност се шиха черни дрехи, къщата на Воркосиган се превърна в нещо като издигната насред площада естрада, към която се стичаха опечалени от всички краища на страната. Поклонението беше в замъка ВорхарТънг — там, където заседаваше Съвета на Графовете. Безкрайни траурни речи. Процесията, която наподобяваше военен парад, начело с военния оркестър на Негово Величество императора, великодушно отпуснат за погребението, кавалерийският взвод на Грегър Ворбара, отдавна изпълняващ чисто представителни функции… Опелото…

Майлс мислеше, че дядо му е последният от своето поколение, но сега се оказа, че не е така. В процесията се включиха цял куп ветерани, появили се Бог знае откъде… Черните им пелерини се развяваха като гарванови криле, след тях пристъпваха ординарците им. Мрачен, но учтив, Майлс търпеливо понасяше стреснатите им погледи когато го представяха като внука на Пьотр Воркосиган, после, също така търпеливо изслушваше спомените им за хора, които бяха умрели още преди да се роди и за които — както искрено се надяваше — никога нямаше да слуша отново…

Нещата не приключиха дори след последната лопата суха пръст върху ковчега. В продължение на следобеда и цялата вечер къщата на Воркосиган беше обсадена от тълпи, които едва ли биха могли да бъдат причислени към близките на семейството. Бяха по-скоро приятели и познати, офицери и държавни служители, естествено, придружени от съпругите си. А самите роднини бяха толкова много и толкова непознати, че главата му се замая.

Граф и графиня Воркосиган приемаха съболезнования в основата на широкото стълбище и не можеха да мръднат оттам.

Баща му винаги беше считал социалните контакти за неразделна част от политическия си дълг и това ги правеше абсолютно задължителни. Но когато на прага се появи братовчедът Иван Ворпатрил, следван от майка си — достопочтената лейди Ворпатрил, Майлс не издържа и панически се оттегли в малката уединена стаичка — последното убежище от нашествието на вражеските сили. Вече беше научил, че Иван е издържал успешно изпитите за Военната академия, не изгаряше от желание да чуе подробностите. Пристъпи към асансьора, измъкна пътьом две цветчета от някакъв венец, после побърза да изчезне нагоре, към таванската стаичка.