Читать «Наемниците на Дендарии» онлайн - страница 20

Почука тихо на дървената врата, покрита с разкошна резба.

— Кой е? — долетя отвътре приглушеният глас на Елена.

Той завъртя емайлираната топка на бравата, пъхна ръката си в процепа и размаха цветята.

— О, Майлс, влизай… — извика тя.

Той се шмугна вътре, облегна облечената си в черно снага на вратата и се усмихна. Елена седеше на старо резбовано кресло до прозореца.

— Как разбра, че съм аз?

— Ами, трябваше да си ти… Или някой, който е решил да ми поднесе цветя на колене… — Очите й неволно се вдигнаха до нивото на вратата, от което би очаквала да се появи мъж с нормален ръст.

Майлс се отпусна на колене и пропълзя по килима към нея.

— Заповядай! — извика с престорена тържественост той и тя избухна в смях. Краката му обаче моментално изразиха протест от това насилие, на лицето му се изписа болка. — Ох… — Той прочисти гърлото си, после, вече доста по-тихо, добави: — Ще ми помогнеш ли да стана? Проклетите шини много ми пречат…

— Разбира се — скочи Елена, настани го удобно върху леглото и се върна на мястото си.

Майлс бавно огледа миниатюрното помещение.

— Това ли е най-добрият гардероб, който можем да ти предложим?

— Харесвам си стаята — отвърна Елена. — Особено прозореца, защото гледа към улицата… А спалнята на баща ми е още по-малка. — Помириса цветята и Майлс веднага съжали, че не беше подбрал от най-ароматните. Очите й се спряха върху лицето му с внезапно подозрение: — Откъде ги откъсна, Майлс?

— Взех ги назаем от дядо — отвърна с леко смущение той, по лицето му избиха розови петна. — Изобщо няма да му липсват, тъй като долу е истинска джунгла…

— Непоправим си! — поклати глава тя, но на устните й играеше усмивка.

— Нали нямаш нищо против? — попита той. — Реших, че на този етап те ще донесат по-голяма радост на теб, отколкото на него…

— Дано само някой не помисли, че сама съм ги откраднала!

— Препращай ги към мен — предложи великодушно той, вирна брадичка и хвърли кос поглед към внезапно помръкналото й лице. — Сега пък какво има? Тъжни мисли ли те налегнаха?

— Господи, нищо не мога да скрия с това мое лице! Сякаш е отворен прозорец!

— Нищо подобно. Лицето ти по-скоро прилича на… на вода. Отразява нещата, по повърхността му бягат светлини и сенки, но никой не знае какво става в дълбокото…

Елена закачливо се усмихна, после лицето й отново стана сериозно.

— Мислех си, че никога не съм слагала цветя на гроба на мама.

— А искаш ли? — оживи се той. — Ще се измъкнем през задния двор, цветя колкото щеш… Никой нищо няма да забележи.

— В никакъв случай! — отсече тя. — Това, което направи, е напълно достатъчно! — Завъртя стръкчетата в ръцете си, листенцата станаха сребърни на светлината на прозореца, зад който се трупаха сивите есенни облаци. — Освен това аз не зная къде се намира той…