Читать «Наемниците на Дендарии» онлайн - страница 182

На следващата площадка за кацане кипеше трескава дейност. Търбухът на фелициански товарен кораб лакомо поглъщаше палети с редки метали, отлети на рафинерията. Тези метали бяха от жизненоважно значение за военната индустрия на планетата. Заобиколиха кораба отдалеч и потърсиха по-тихо място. Майлс откри, че пръстите му несъзнателно мачкат шарената кърпа в джоба.

— Той мечтаеше за вас — внезапно, изненадващо дори и за себе си изтърси той. — Също цели осемнадесет години… В представите му вие бяхте негова законна съпруга, с всички почести и привилегии… Беше се вкопчил толкова силно в тази илюзия, че тя се превърна в действителност, в част от живота му… Ето защо Елена приема нещата с толкова жар. Понякога човек е в състояние да докосне халюцинациите… Понякога — те него…

Жената от Ескобар спря и се облегна на близкия стълб, лицето й рязко побледня. Майлс измъкна кърпата от джоба си и започна да я мачка. Изпита абсурдното желание да й я предложи… За какво? За легенче срещу пристъпа на гадене?

— Съжалявам — прошепна най-сетне тя. — Но само при мисълта, че ме е опипвал с мръсното си въображение през тези осемнадесет години, отново ми става лошо!

— Той имаше труден характер — започна Майлс, после изведнъж стисна устни. Направи две крачки напред, обърна се и ги повтори в обратна посока. Пое дълбоко дъх и изведнъж се отпусна на колене пред жената от Ескобар.

— Мадам! Константин Ботари ме изпраща да поискам прошката ви за всички злини, които ви е причинил… Можете да осъществите своето отмъщение — никой няма право да иска друго от вас. Но сложете край на тази агония. Дайте ми нещо свое, нещо, което да изгоря над гроба му. Моля ви за това в качеството си на негов лорд-закрилник, негов приятел, негов син, ако щете… През целия си съзнателен живот съм чувствал бащинските му грижи…

Елена Висконти се залепи за стената. Все още на колене, Майлс леко се отдръпна назад, забравил за чест и достойнство.

— По дяволите! — прошепна тя. — Почвам да мисля, че наистина сте луд! Всъщност, нищо чудно — вие не сте бетианец… Хайде, ставайте! Какво ще се получи, ако някой ви види в тази поза?

— Няма да стана преди да получа посмъртен дар — твърдо отвърна той.

— Но какво искате? Какво значи „посмъртен дар“?

— Нещо ваше, някаква лична вещ, която се изгаря за упокой на мъртвите. Понякога я изгаряте за душите на близки и приятели, понякога — за душите на убитите врагове. Така те няма да нарушават спокойствието на собствената ви душа. Кичур коса ще свърши работа… — Прокара пръсти по ниско остригана ивица на главата си и добави: — Това тук отиде за упокой на душите на двадесет и двама пелианци, убити миналия месец…

— Какво е това? Някакви местни предразсъдъци?

— Предразсъдъци, обичаи… — безпомощно сви рамене той. — Винаги съм се считал за агностик, но напоследък ми стана ясно, че хората трябва да имат души… Моля ви. Няма да ви безпокоя повече.

Тя притеснено въздъхна.

— Е, добре… Дайте ми този нож, които сте затъкнал на колана си. Но ви моля да се изправите…

Той се подчини и бавно й подаде кинжала на дядо си. Тя отряза една къдрица.