Читать «Наемниците на Дендарии» онлайн - страница 170

Дори обикновената инвентаризация щеше да докара нови болки в стомаха на Майлс, да не говорим за личните договори, сключени с дендарийските наемници. Преди присъединяването на Озер за дендарийците щеше да има малко печалба от контракта с Фелиция. Но сега тази печалба трябваше да издържа не 200, а цели 3000 души! Дори повече, тъй като флотата продължаваше да се разраства. Едва вчера към тях се присъедини нов боен кораб на свободна практика. Капитанът, научил Бог знае откъде за тяхната формация, не беше се поколебал да осъществи топлинния скок. В допълнение всеки транспортен кораб от Фелиция изсипваше купища доброволци от планетата. Възстановили контрола си над локалното космическо пространство, фелицианците скоро възобновиха работата на рафинерията, а малки подразделения от тяхната армия бяха изпратени да завземат още редица подобни съоръжения, вдигнати в орбита около планетата.

Започна да се говори за възобновяване на договора с Фелиция, за блокиране на топлинната дупка вместо бившите наемници. При всеки разговор на подобна тема в главата на Майлс изплуваше поговорката „Бягай докато печелиш“, предложенията, които го засипваха от всички страни, тайно го караха да се поти от ужас. Изпитваше огромно желание да изчезне преди картонената кула да се срути. Би трябвало да слага висока преграда между фантазията и действителността, поне в собствената си глава.

Откъм подвижната стълбичка долетяха приглушени гласове, странно усилени от невероятната акустика на обсерваторията. Вниманието му беше привлечено от познатия алт на Елена.

— Не е нужно да го питаш — казваше тя. — Не сме на Бараяр и никога няма да се върнем там…

— Но така ще можем да вземем малко късче от Бараяр със себе си — възрази гласът на Баз, мек и почти гальовен. Майлс никога не бе го чувал да говори така. — Глътка въздух от дома в студената пустош на космоса. Бог е свидетел, че едва ли ще мога да ти дам всичко онова, което баща ти наричаше „достатъчно добро“, но цялата ми заплата е на твое разположение…

— Хм… — хладно и почти враждебно промърмори тя. Напоследък всяко споменаване на Ботари отекваше върху душата й като удари с чук върху мъртва плът… Тътен, от който на Майлс му прилошаваше, но който Елена приемаше напълно равнодушно.

Появиха се откъм подвижната стълбица, Баз на крачка зад нея. В усмивката му към Майлс се четеше срамежлив триумф. Елена също се усмихваше, но очите й бяха тъжни.

— Отдаваш се на медитация, а? — подхвърли шеговито тя. — На мен обаче ми се струва, че просто зяпаш през прозореца и си хапеш ноктите!

Майлс с мъка се надигна от диванчето, което, освободено от тежестта, издаде странни жвакащи звуци.

— Току-що казах на охраната да не пуска туристи — отвърна в същия тон той. — Възнамерявах да си подремна…

— Милорд — усмихна му се Баз. — Доколкото разбирам, Елена няма живи роднини и настойничеството й се пада на теб.

— Ами, май наистина е така. Честно казано, не съм имал време да мисля по този въпрос… — В душата на Майлс се промъкна безпокойство от насоката, която вземаше разговора. Имаше чувството, че знае какво ще последва.