Читать «Върколак» онлайн - страница 9

Докато проследяваше полета му, Даниълс се зачуди от коя ли далечна звезда може да идва. И колко ли далеч от дома? Той мрачно се усмихна сам на себе си. Това бяха въпросите, които си задаваше винаги — спомен от детството, когато беше взел твърдото решение някой ден да пътува към звездите.

Но той знаеше, че в това няма нищо необичайно. В последно време всички момчета мечтаеха да полетят към звездите.

Ручейчета вода се стичаха на зигзаг по гладкото стъкло на прозореца, а навън къщите продължаваха да се приземяват и да запълват малкото все още свободни основи. Няколко земехода плавно се плъзгаха по булеварда и въздушните им възглавници вдигаха пръски вода от мократа повърхност. „Прекалено гадна нощ, за да има много гравитолети“ — каза си той.

Би трябвало да си тръгва за вкъщи, той знаеше това. Отдавна трябваше да си е тръгнал. Децата вече щяха да спят, но Черил щеше да е будна и да го чака.

На изток, почти извън полезрението му, блестеше с отразена светлина призрачно бялата стрела, издигната край реката в чест на първите астронавти, обиколили преди повече от петстотин години Земята, тласкани от грубата, варварска енергия на химическата реакция.

Вашингтон. Град от рушащи се сгради и пълен с паметници — хаос от мрамор и гранит, покрит с мъха на някогашни събития, чиито метални и каменни повърхности лъщяха от патината на стари спомени, и все още обвит в аурата на отминала огромна власт. Някога държавна столица на древна република, днес той беше само седалище на провинциално правителство, но все още бе обгърнат в дъха на величието.

И беше най-хубав в моменти като този, когато меката влажна нощ се спускаше над него и създаваше илюзорен фон, в който старите призраци оживяваха.

Приглушените нощни шумове на болницата шушнеха в стаята — тихото шляпане на сестра по коридора, тътренето на болнична количка, ниското бръмчене на звънец в кабината точно от другата страна на залата. Зад него някой отвори вратата. Даниълс се обърна и каза:

— Добър вечер, Горди.

— Мислех си, че вече си си тръгнал — ухили се специализантът Гордън Барнс.

— Тъкмо се готвех. Преглеждах доклада за Блейк.

Барнс взе папката, погледна я и каза:

— Извънредно интригуващ случай.

— Повече от интригуващ — озадачено поклати глава Даниълс. — Направо не е възможно. На колко години трябва да е според теб Блейк? На око.

— На не повече от трийсет, Майк. Разбира се, ние знаем, че хронологически може да е и на двеста.

— Ако беше на трийсет, би трябвало да се очакват известни отрицателни промени, нали? Тялото започва да се износва в началото на двайсетте. Оттам прогресивно тръгва надолу по склона и се насочва към старостта.

— Знам — отвърна Барнс. — Но не и при Блейк, доколкото разбирам.

— Съвършен — рече Даниълс. — Съвършен екземпляр. Млад. Повече от млад. Без нито един недостатък. Без нито една слабост.

— И няма никакви данни кой е в действителност?

Даниълс поклати глава.

— Космическата администрация преся архивите през най-фино сито. Може да е всеки от хиляди хора. През последните два века няколко десетки кораба просто са изчезнали. Отлетели и никой повече не чул нищо за тях. Може да е който и да е от хората на борда на онези кораби.