Читать «Върколак» онлайн - страница 71

Блейк се приближи до стената, разгъна одеялото, уви се с него и легна на земята. То като че ли се прилепи до тялото му, сякаш тялото му беше магнит, и въпреки че бе тънко, топлеше много. Земята бе мека и равна. Блейк загреба с шепа от нея и я остави бавно да изтече между пръстите му. Малки парченца гнило дърво, парченца падали с години от кухия дънер.

Затвори очи и сънят го обгърна. Съзнанието му като че ли потъна в яма и в нея имаше нещо — други две същества, които го хванаха и го поеха, така че той се сля с тях. Сякаш се връщаше у дома, сякаш се срещаше със стари приятели, които не беше виждал от много дълго време. Тук го посрещнаха топло и с разбиране и той вече не бе Андрю Блейк, не беше човек, а същество, което нямаше име, нещо, което бе много по-голямо и от Андрю Блейк, и от човек.

Но в единението, покоя и топлотата се промъкна и го загложди натрапчива мисъл. Той се бореше с нея, измъкна се и отново се превърна в себе си, отново придоби самоличност — не Андрю Блейк, а Променливия.

„Търсачо, когато се събудим, ще е по-студено. Можеш ли да вземеш контрол за през нощта? Така ще пътуваме по-бързо, ще усещаш пътя в мрака и…“

„Мога. Но тук са дрехите и раницата и после пак ще бъдеш гол, и…“

„Можеш да ги носиш. Имаш ръце и длани, спомняш ли си? Непрекъснато забравяш, че имаш ръце.“

„Добре! — отвърна Търсача. — Добре. Добре. Добре.“

„Уилоу Гроув“ — каза Променливия.

„Да, знам — рече Търсача. — Прочетохме надписите на картата заедно с теб.“

Сънят отново започна да го обгръща, но нещо докосна ръката му и го накара да отвори очи.

Миещата мечка беше допълзяла още по-близо и сега лежеше до него.

Той повдигна ъгъла на одеялото и зави косматото тяло, после заспа.

ГЛАВА 25

Променливият беше казал, че ще е по-студено, и наистина бе така, но въпреки това бе прекалено топло за тичане, наистина прекалено топло. Но когато Търсача стигна хребета на хълма, режещият северен вятър приятно го поразхлади.

Той застана върху каменистата земя, изложен на вятъра, защото поради някаква геологическа причина тук не растяха дървета, а спираха на малко разстояние от върха. Необичайно обстоятелство, тъй като повечето от хълмовете бяха изцяло покрити с гъста гора.

Небето бе чисто и тази нощ имаше звезди, макар на Търсача да му се струваше, че не са толкова много, колкото можеха да се видят на родната му планета. А тук, на това високо място можеше да стои и да улавя образи от звездите, макар вече да знаеше от Мислителя, че това не са само образи, а цяла мозайка от впечатления за други раси и култури. Именно те осигуряваха необработените данни, от които някой ден можеше да се изгради истината за Вселената.

Той потрепери при тази мисъл — при мисълта как умът и сетивата му можеха да се протягат през светлинните години, за да пожънат плодовете на други умове и сетива. Потрепери, но в същото време знаеше, че Мислителя няма да потрепери, дори да беше създаден така — с мускули и нерви, — че да е в състояние да го направи. Защото нищо, абсолютно нищо не можеше да удиви Мислителя; за него във Вселената и живота нямаше нищо мистично, те представляваха маса от факти и данни, от принципи и методи, които умът му можеше да поеме и да използва със способността си за логично мислене.