Читать «Върколак» онлайн - страница 73

Той спря за миг, пусна раницата на земята и разтърси лявата си ръка. Освободена от товара си, тя уморено се намести в раменната му става. Търсача протегна дясната си ръка, взе раницата, намести я под мишницата си и отново пое напред. Навярно трябваше да премества товара си по-често. Така може би щеше да му е по-лесно.

Пресече долината, изкачи се по следващия дълъг хълм и спря на хребета му да си почине преди да продължи.

Уилоу Гроув, беше казал Променливия; Сто и шейсет километра. Можеше да стигне дотам по разсъмване, ако тичаше, както досега. А какво ли щеше да очаква, когато стигнеха в Уилоу Гроув? Името означаваше Върбова горичка. Имената, с които хората наричаха някои географски точки, бяха странни. В тях нямаше никаква логика, тъй като върбовата горичка можеше да загине и да изчезне и тогава името на мястото щеше да загуби смисъла си.

„Непостоянно“ — помисли си той. Но пък самите хора като раса бяха непостоянни. Вечната промяна на лицата им и онова, което те наричаха прогрес, допринасяха за непостоянството. Той направи крачка надолу по хълма, сетне спря, напрегна се и се заслуша. Звукът отново се разнесе — слаб, далечен лай.

„Куче — каза си Търсача. — Куче, надушило следа.“

Заспуска се надолу бързо, но предпазливо, като протягаше сетивата си напред и настрани. В края на гората спря, за да провери равното дъно на долината пред себе си. Нямаше нищо, което да представлява интерес, и той препусна по долината, стигна до някаква ограда, прескочи я и продължи нататък.

За първи път почувства наченки на умора. Въпреки сравнително студената нощ Търсача не беше привикнал към топлината на Земята. Тичаше усилено, опитвайки се да измине колкото се можеше по-голямо разстояние, за да стигне в Уилоу Гроув до сутринта. Трябваше да поуспокои темпото за известно време с надеждата, че ще възстанови силите си. Трябваше да тича по-бавно.

Пресече долината в тръс, стигна до отсрещния склон и бавно се заизкачва по него. На билото щеше да седне и да си почине, а когато поемеше отново, навярно щеше да е в състояние да възобнови предишното си темпо.

По средата на склона отново чу лая и сега му се стори, че е по-близо и по-силен. Вятърът обаче го разнасяше и той не можеше да е сигурен за точното разстояние или посока.

На билото спря и седна. Луната изгряваше и дърветата, сред които се намираше, хвърляха — дълги сенки по малката поляна.

Лаят определено се бе приближил и кучето не беше само едно. Той се опита да ги преброи. Бяха поне четири, може би и пет-шест.

Лов на миещи мечки, навярно. Брауни бе казал, че някои хора използват кучета, за да преследват мечки, и наричат това спорт. Но разбира се, това изобщо не беше спорт. Такава гледна точка изискваше особена извратеност — макар че, като се замислеше за това, хората изглеждаха извратени в много повече отношения. Доблестната война бе нещо друго, разбира се, но това нито беше война, нито бе честно.

Лаят бързо се приближаваше по склона зад него. Сега в джавкането на кучетата имаше нещо диво и обезумяло. Бяха на гореща следа и бързо приближаваха. На гореща следа!