Читать «Върколак» онлайн - страница 70

Очите му донякъде свикнаха с мрака и сега Блейк можеше да се огледа. Вътрешната на дървото бе сравнително гладка — очевидно всички изгнили части бяха почистени. Кухината се издигаше като шахта над главата му и далеч нагоре в този тунел той видя малки петна светлина, където лъчите се процеждаха през дупките.

— Никой няма да те безпокои — рече Брауни. — Тук има още двама от нашите. Предполагам, че хората биха ги нарекли съпруги. Но те много се срамуват от хората. Има и няколко деца.

— Извинявай — каза Блейк. — Не помислих, че…

— Не е нужно да се извиняваш — каза Брауни. — Съпругите ще използват времето, за да съберат коренчета и орехи, а децата така или иначе никога не стоят тук. Имат толкова много горски приятели, че прекарват цялото време с тях.

Блейк огледа хралупата. Вътре нямаше нищо.

— Няма мебели — тихо каза Брауни. — Никаква материална собственост. Никога не сме имали нужда от такова нещо, не се нуждаем и сега. Имаме малко храна — складове с орехи, царевица, зърно и корени, натрупани за зимата, но това е всичко. Надявам се, че няма да си помислиш лошо за нас заради непредвидливостта ни. Блейк поклати глава, наполовина в отговор, наполовина от смущение. Нещо лекичко се помръдна в тъмния ъгъл на хралупата и Блейк обърна глава. Едно напомнящо на маска космато лице го гледаше втренчено с блестящи в мрака очи.

— Нашият друг приятел — каза Брауни. — Като че ли не се страхува от теб.

— Няма да му сторя нищо лошо — малко сковано отвърна Блейк.

— Гладен ли си? — попита Брауни. — Имаме…

— Не, благодаря — прекъсна го Блейк. — Ядох сутринта с един от вашите. Брауни разбиращо кимна.

— Той ми каза, че идваш. Затова те чаках. Нямал възможност да ти предложи място за сън, имал само една дупка, прекалено, малка за хора.

Брауни се обърна, за да излезе.

— Не знам как да ти се отблагодаря — каза Блейк.

— Ти вече ни се отблагодари — отвърна Брауни. — Прие ни и прие помощ от нас. А това е най-важното. Уверявам те, че обикновено именно ние търсим помощ от хората. За нас е много важно да се отплатим за частица от тази помощ.

Блейк погледна към миещата мечка. Тя все още го гледаше с ярките си като огън очи. Когато отново се обърна, Брауни беше излязъл.

Блейк свали раницата и провери съдържанието и. Тънко одеяло, каквото никога не бе виждал, със странна металическа лъскавина; нож в ножница; сгъваема брадва; малък комплект с прибори за готвене; запалка и кутия с течност; сгъната карта; фенерче…

Карта!

Той я извади, разгъна я и освети с фенерчето, навел се към нея, за да може да чете надписите.

Уилоу Гроув, на около сто и шейсет километра оттук, беше му казал техникът. Това бе мястото, където можеше да отиде. Най-после цел в този свят и в това положение, в което му се беше струвало, че няма никакви цели. Точка на картата и човек с незапомнено име, разполагащ с информация, която можеше да представлява интерес за него.

Той остави одеялото настрани и прибра останалите вещи обратно в раницата.

Мечката бе пропълзяла малко по-близо — очевидно любопитството и беше привлечено от нещата, които бе извадил от раницата.