Читать «Върколак» онлайн - страница 33

— Брауни ли? Какво общо има той с това?

— Попита ме колко от мен са там. Каза, че когато ме видял за пръв път, бил съвсем сигурен, че съм повече, от един. Двама души в един, трима в един… Не знам колко. Повече от един, каза той.

— Господин Блейк — рече тя, — струва ми се, че всеки човек е повече от само един. Той има много страни.

Блейк поклати глава.

— Брауни нямаше предвид това. Сигурен съм. Мислих много по въпроса и съм уверен, че не говореше за различни страни на характера.

— Разказахте ли това на лекаря си?

— Всъщност не. Бедният човечец си има достатъчно проблеми. Защо са му още.

— Но може да е важно.

— Не знам — отвърна Блейк.

— Държите се така, сякаш не ви интересува, сякаш не искате да разберете какво ви се е случило. Или може би се страхувате да разберете.

Той я погледна изненадано и каза:

— Не ми е идвало наум, но спокойно може да сте права.

Звъненето оттатък улицата се промени — вече не беше като от много сребърни камбанки, а като остър звън от много по-голяма камбана, която кънтеше предупредително и предизвикателно над покривите на древния град.

ГЛАВА 12

В тунела тътнеше страх. Разнасяха се чуждопланетни миризми и шепоти. Светлината, която се отразяваше от стените и пода, беше твърда като скала.

Създанието се присви и изскимтя — всичките му мускули се напрегнаха, всеки негов нерв се парализира от страх.

Тунелът продължаваше безкрайно и то нямаше къде да избяга. Бе уловено в капан. И нямаше представа къде може да е този капан. Навярно на място, което не беше виждало преди и което не бе търсило. Беше впримчено и захвърлено тук поради причина, която не му бе известна.

Преди създанието беше попаднало на място, което бе влажно, горещо и тъмно и в което пълзеше усещането за многоброен мъничък живот. А сега беше на горещо, светло и сухо, но тук нямаше чувство за мънички форми на живот — по-скоро за далечни, по-големи форми на живот и тътенът на техните мисли отекваше като барабан в мозъка му.

Създанието се завъртя и се понадигна. Ноктите му драскаха по твърдия под. Тунелът продължаваше безкрай и в двете посоки. Затворено пространство, в което нямаше никакви звезди. Но се разнасяха разговори — мисловни разговори и по-дълбокото тътнене на говор — не като онзи, който се процеждаше от звездите, а объркан, хаотичен и мрачен говор, който прииждаше и припламваше и който нямаше нито дълбочина, нито някакъв смисъл. „Тунелен свят“ — ужасено си помисли създанието. Тясно затворено пространство, което беше навсякъде, имаше своите миризми, бе изпълнено с мрачен говор и пропито със страх.

По целия тунел имаше отвори и някои от тях бяха запушени с тъмен материал, а други бяха открити и най-вероятно водеха към други тунели, продължаващи в различни посоки, но също толкова безкрайни като този.

От един от страничните отвори се появи огромно уродливо и ужасно същество. Издаваше някакъв тракащ звук. Видя го, изкрещя и нещо, което, носеше, издрънча на пода, а от мозъка му избликна звук на ужас и заподскача и заотеква в стените на тунела. Уродливото същество се обърна и побягна с изумителна скорост. Уплашеният му вик се смесваше с вибрациите на ужаса, който извираше от мозъка му, и изпълваше до пръсване тунела с хаос от звуци.