Читать «Върколак» онлайн - страница 31

СЕНАТОР ХОРТЪН: И какво е станало в крайна сметка, ако мога да попитам?

Д-Р ЛУКАС: Трудно е да се каже. Няма съобщения за резултатите. Има документи, че те и двамата са били пратени в космоса. Но след това следата се губи.

СЕНАТОР ХОРТЪН: Смятате, че се е случил някакъв инцидент ли?

Д-Р ЛУКАС: Да. Но не мога да си представя какъв.

СЕНАТОР ХОРТЪН: Навярно нещо, свързано с изкуствените хора.

Д-Р ЛУКАС: Да, възможно е. Няма как да разберем.

СЕНАТОР ХОРТЪН: Навярно не са функционирали.

Д-Р ЛУКАС: О, те биха изпълнили функцията си. Няма причина да не са изпълнили онова, което е било планирано. Трябвало е да функционират.

СЕНАТОР ХОРТЪН: Задавам тези въпроси, защото знам, че ако не го сторя аз, ще го направи моят почитаем колега. А сега, нека ви попитам нещо лично от свое име. Възможно ли е такъв изкуствен човек да бъде създаден днес?

Д-Р ЛУКАС: Да. След като имаме проектите, няма никакъв проблем да го направим.

СЕНАТОР. ХОРТЪН: Но доколкото ви е известно, досега не са били създавани други изкуствени хора?

Д-Р ЛУКАС: Да, доколкото ми е известно.

СЕНАТОР ХОРТЪН: Бихте ли се опитали да обясните…

Д-Р ЛУКАС: Не, сенаторе.

СЕНАТОР СТОУН: Ако позволите да се намеся, доктор Лукас, разполагате ли с някакъв термин, характеризиращ процеса, използван при създаването на такива хора?

Д-Р ЛУКАС: Да, всъщност разполагаме. Нарича се „принципът на върколака“.

ГЛАВА 11

От другата страна на улицата някакъв мъж изнесе кофа и я остави на ръба на басейна във вътрешния двор. В кофата беше посадено дърво и когато човекът го остави и се отдалечи, дървото започна да звъни — звукът, който издаваше, напомняше на веселото звънене на много сребърни камбанки.

Седнал на стол и загърнат в роба на ярки райета, Блейк опря лакти на парапета пет етажа над улицата и напрегна слух, като се опитваше да се увери, че звъненето наистина идва от дървото. Струваше му се невероятно, но преди кофата с посаденото в нея дърво да бъде изнесена до басейна, не се бе разнасял такъв сребрист звук. А слухът му казваше, че той наистина идва откъм онази къща.

Вашингтон дремеше в синята омара на късния октомврийски следобед. Няколко земехода префучаха по булеварда под него. Реактивните им двигатели издаваха тихи, въздишащи звуци. В далечината над Потомак прелетяха няколко гравитолета — летящи кресла, в които седяха хора. Къщите на паркинга бяха строени в стройни редици, всяка с яркозелената си морава, с лехите си от пъстри есенни цветя и със синия блясък на басейна си. Като се наведе напред и протегна шия, той успя да види надолу по булеварда собствената си къща, настанила се върху основата, където бе кацнала, в третата редица отпред.

Най-близкият му съсед, възрастен мъж, завит до уши в дебело червено одеяло, седеше на верандата-солариум, втренчил празен поглед в пространството отвъд парапета, без да вижда нищо, и си мърмореше нещо. Малко по-нататък двама пациенти играеха на някаква игра, която можеше да е дама. През верандата припряно се приближи някакъв служител и каза: