Читать «Колоните на сътворението» онлайн - страница 359

— Моля ви — чу се глух глас изпод скалата, — измъкнете ме оттук. Ще ви платя. Мога да платя. Имам достатъчно пари.

Беше Оба. Колоната го беше застигнала, преди да успее да избяга. Единият и край се беше спрял в по-висок камък, така че отдолу се образуваше малка ниша, точно колкото да влезе човек, заринат жив под тонове скала.

Том измъкна ножа си от мекия камък и прибра кожената кесия. Размаха я във въздуха.

— Фридрих! — провикна се към каруцата. Там се изправи мъжки силует. — Това случайно да е твое?

В този ден на изненадите за Дженсън сякаш нямаше почивка. В далечината различи Фридрих Златаря, съпруга на Алтея, който скочи от каруцата и се отправи към тях.

— Това е мое — рече той. Надзърна в дупката. — Има и още.

Само след миг ръката започна да подава през отвора кожени и платнени кесии.

— Ето, вземете всичките ми пари. Само ме измъкнете от тук.

— Как да ти кажа, едва ли ще мога да вдигна тази колона — каза Фридрих. Най-малко пък ще си давам труд за човека, убил жена ми.

— Алтея е мъртва? — ужасена попита Дженсън.

— Боя се, че да. Слънчицето ми си отиде от живота.

— Моите искрени съболезнования. Беше добра жена.

Фридрих се усмихна.

— Да, така си беше. — Извади от джоба си малко обло камъче. — Но ми остави ето това. За спомен.

— Не е ли странно — изумен пророни Том. Заровичка в джоба си и накрая извади нещо. Когато разтвори шепата си, в дланта му имаше малък объл камък. — И аз имам такъв. Винаги си го нося с мен за късмет.

Фридрих го изгледа подозрително, но накрая се усмихна широко.

— Значи и на теб се е усмихнала.

— Не мога да дишам — чу се глас изпод камъните. — Моля ви, боли. Не мога да помръдна. Измъкнете ме оттук.

Ричард протегна ръка към скалата. Чу се стържещ звук и след миг през пролуката излетя меч. Той се наведе и извади ножницата, от нея висеше кожен ремък. Избърса я от прахта и преметна ремъка през рамото си така, че мечът да легне на хълбока му. Беше наистина великолепно оръжие — за един истински Господар Рал.

На дръжката блестеше релефен надпис — „ИСТИНА“.

— Справи се с всичките онези войници, без дори да разполагаш с меча си — възкликна Дженсън. — Сигурно магията ти те пази добре.

Ричард се усмихна и поклати глава.

— Дарбата ми работи чрез яростта и нуждата. Когато ми отнеха Калан, имах достатъчно и от двете. — Той повдигна меча от ножницата. — Това оръжие действа непрекъснато.

— Как разбра къде сме? — попита Дженсън. — Как разбра къде е Калан?

Ричард прокара пръсти по релефната дума на дръжката на меча си.

— Мечът ми е подарък от дядо ми. Този наш крал Оба ми го отне, когато с помощта на Пазителя похити Калан. Мечът обаче е специален. Двамата сме свързани. Винаги усещам къде се намира. Пазителят несъмнено е подтикнал Оба да го открадне, за да ме подмами тук.

— Моля ви — продължи да плаче Оба, — не мога да дишам.

— Дядо ти ли? — Дженсън изобщо не обърна внимание на жалните стонове на заринатия под камъните мъж. — Искаш да кажеш магьосник Зорандер?