Читать «Колоните на сътворението» онлайн - страница 13

Докога ще се наказва заради престъпление, което не е извършила, и ще отказва да изживее и най-малките радости в живота? Кога ще събере сили да направи нещо по-различно?

Знаеше как ще реагира майка и. Но знаеше още и че няма да е от лошо сърце.

— Себастиан?

Той се обърна и я погледна през рамо, застинал в очакване да продължи изречението си.

— Ако няма къде да отседнеш, е рисковано да прекараш навън нощ като тази. Няма да спя спокойно, ако знам, че си някъде на открито, подгизнал до мозъка на костите, при това с треска.

Той продължаваше да я гледа, водната завеса беснееше помежду им.

— Съгласен съм с теб. Ще се вслушам в съвета ти и ще направя всичко възможно, за да преспя на сушина.

Преди да се е обърнал да продължи пътя си, тя вдигна ръка в противоположната посока. Пръстите и трепереха.

— Защо не дойдеш с мен у дома?

— Мислиш ли, че майка ти няма да има нищо против?

Майка и щеше да изпадне в ужас. Майка и за нищо на света не би позволила в къщата им да преспи чужденец — независимо колко им е помогнал. Майка и нямаше да мигне цяла нощ. Но ако Себастиан остане навън в такава нощ, при това с температура, със сигурност ще умре. Майка и не би искала човек като него да умре. Тя имаше добро сърце. Именно от любов и загриженост, а не поради злоба и жестокост, бдеше тъй зорко над дъщеря си.

— Къщата ни е малка, но в нишата за животните има място. Ако нямаш нищо против, може да спиш там. Не е толкова лошо, колкото може да ти прозвучи. Случвало се е самата аз да преспивам там, когато съм се чувствала твърде затворена в къщата. Ще ти запаля огън край входа. Ще се стоплиш и ще си починеш добре.

Той се колебаеше. Дженсън вдигна мрежата с риба.

— Ще те нахраним — добави тя още по-съблазнителни нотки към предложението си. — Поне ще имаш силна храна и топло местенце. Имаш нужда и от двете. Ти ми помогна. Позволи ми да ти помогна и аз.

На устните му цъфна благодарна усмивка.

— Ти си много мила жена, Дженсън. Ако майка ти няма нищо против, с радост бих приел предложението ти.

Тя разтвори наметалото си и отдолу се показа ножът, който бе втъкнала в колана си.

— Ще и предложим ножа. Ще го оцени.

Усмивката му — топла и внезапно развеселена — бе най-прекрасната, която Дженсън бе виждала в живота си.

— Близостта на един болен странник едва ли може да бъде причина две майсторки на ножа да изгубят съня си.

Тя си помисли същото, но не го каза. Надяваше се майка и да е на същото мнение.

— Значи се разбрахме. Да вървим, преди дъждът да ни е връхлетял с пълна сила.

Себастиан се завтече да я настигне, тя вече бе поела по пътеката. Когато се изравниха, пое мешката от ръката му и я метна на рамото си. Старата му раница и оръжията бяха предостатъчен товар за изнуреното му тяло.

ЧЕТВЪРТА ГЛАВА

— ЧАКАЙ ТУК — тихо рече Дженсън. — Ще отида да я предупредя, че имаме гости.

Себастиан се отпусна тежко върху една издатина в скалата, удобна за сядане.