Читать «Колоните на сътворението» онлайн - страница 11

— Ръцете ти горят. — По погледа в очите му тя като че разбра защо. Не каза нищо повече.

Той кимна и потвърди подозренията и.

— Тресе ме. От сутринта. Като приключим с това, се надявам бързо да стигна до следващия град и да отдъхна някъде на топло. Малко почивка ще възвърне силите ми.

— Градът е далеч, днес няма да успееш.

— Сигурна ли си? Аз вървя бързо. Свикнал съм да пътувам.

— Аз също. До града е почти ден път. До мръкнало остават два-три часа, а още не сме приключили с трупа. Изключено е да стигнеш до града по светло, пък дори да имаше най-бързия кон.

Себастиан въздъхна.

— Все пак мисля, че не ми остава друго, освен да опитам.

Коленичи и се зае да отвързва ножа от колана на войника. Калъфът от фина черна кожа бе обточен със сребърна нишка, в тон с дръжката и със същата емблема. Застанал на коляно, Себастиан и го подаде.

— Ще е глупаво да погребем с него такова произведение на изкуството. Вземи го. По-добро е от желязото, с която ме посрещна преди малко.

Дженсън го погледна с изненада и объркване.

— Не, ножът се пада на теб.

— Аз ще взема другите неща. И бездруго ми харесват по вече. Ножът е твой. Законът на Себастиан.

— Законът на Себастиан ли?

— Красота при красота отива.

Дженсън пламна при явния комплимент. Но това не бе красива вещ. Този човек нямаше представа колко грозен може да бъде подобен нож.

— Да имаш представа какво означава това „Р“?

„И още как“, щеше и се да изкрещи. Нямаше никакво съмнение какво означава тази буква. Най-грозното нещо на света.

— Емблемата на Рал.

— Тоест?

— Господарят Рал — владетелят на Д’Хара.

Най-простото обяснение на нейния кошмар.

ТРЕТА ГЛАВА

ДОКАТО ПРИВЪРШАТ с изнурителната работа по затрупването на трупа, Дженсън вече се чувстваше омаломощена. Влажният вятър пробиваше дрехите и и я пронизваше до мозъка на костите. Не усещаше нито ушите, нито носа и пръстите си.

Лицето на Себастиан лъщеше от пот.

Най-сетне трупът бе зарит под покров от камъни и големи скални късове — поне това имаше в изобилие наоколо. Беше почти изключено животно да разрие тежките камъни и да стигне до тялото. Червеите щяха да пируват необезпокоявани.

Себастиан произнесе непретенциозна кратка молитва към Създателя да прибере душата на починалия във вечността. Не спомена нищо за милост към душата на войника. Дженсън също не го стори.

След като и последните камъни бяха заравнени, Дженсън огледа критично мястото и с облекчение установи, че никой не би и заподозрял, че под камъните е заровен човешки труп. Дори войниците да минат току до могилата, няма как да разберат, че това е гробът на техен другар. Няма да имат причина да разпитват местните хора, освен може би да се поинтересуват дали някой не е виждал другаря им да минава насам. А от това никой нямаше да пострада.

Дженсън притисна ръка о челото на Себастиан. Страховете и се потвърдиха.

— Имаш температура.

— Свършихме. Вече ще мога да си почивам по-спокойно. Няма да се притеснявам, че ще ме връхлетят войници и ще започнат да ме разпитват.