Читать «Сенчести души» онлайн - страница 50
Л. Дж. Смит
Обзе я страх.
Сега Елена се разтревожи. Главата й се замая. Трябваше да я отпусне назад, трябваше да види лицето на Стефан.
Наклони глава и срещна две засмени очи, безкрайно черни, върху изсечено, бледо, удивително красиво лице.
Едва не изкрещя от ужас.
Погледът на черните му очи се преплете с нейния. Неговите преливаха от любов и радост.
Но вече бе прекалено късно. Елена чу звука от шума от плискането на водата наоколо. Събуди се точно навреме, за да надигне глава и да не се удави във ваната.
Сън…
Чувстваше се ободрена. Беше й много по-леко физически, но не можа да се отърси от тъгата, породена от съня. Не беше извънтелесно преживяване, а просто сън, макар и доста налудничав, объркан, както повечето и сънища.
Какво ли можеха да означават тези безсмислици?
Но нещо в нея потръпна, сякаш си спомни нещо.
Набързо се облече — но не в нощницата с френската дантела от Валансиен, а в анцуг в сиво и черно. Когато се появи в стаята, се усещаше преуморена, наежена, готова за поредната караница с Деймън, ако той се издаде, че е прочел мислите й, докато е спяла.
Но Деймън с нищо не й подсказа, че е проявил любопитство към съня й. Елена видя леглото в стаята, съсредоточи се и пристъпи към него. Спъна се и се стовари върху възглавниците, които за нейно неудобство потънаха тутакси под главата й. Елена винаги бе предпочитала по-твърди възглавници.
За малко остана да лежи, вдъхвайки последните аромати от солите за баня, докато кожата и главата й постепенно се охлаждаха. Струваше й се, че Деймън не е променил позата си, откакто двамата влязоха в стаята.
През цялата сутрин пазеше гробно мълчание.
Накрая тя му проговори, само и само да се сложи край на тягостното мълчане. И както си беше пряма, започна веднага с най-важното.
— Какво не е наред, Деймън?
— Нищо. — Той се взираше през прозореца и се престори, че вниманието му бе изцяло погълнато от нещо, ставащо навън.
— Как така нищо?
Деймън поклати равнодушно глава. Но позата му издаваше мнението му за тази мотелска стая.
Елена се озърна. Сега зрението й бе прекалено изострено за човек, току-що преживял нещо вълнуващо, почти до предела. Огледа стените на стаята — бежови, килимът — бежов, бюрото — бежово. Кувертюрата на леглото — бежова, разбира се. Дори Деймън не можеше да отхвърли една стая с мотива, че в нея липсва любимият му черен цвят, помисли си тя и после въздъхна: „Ох, колко съм уморена. И объркана. И изплашена. И… невероятно глупава. Та в тази стая има само едно легло. И аз лежа върху него.“