Читать «Сенчести души» онлайн - страница 51

— Деймън… — Надигна се с усилие. — Какво предпочиташ? Там има кресло. Мога да спя в креслото.

Той се извърна наполовина и тя в движение долови, че не беше подразнен, нито разиграваше някаква игра. Беше бесен. Приличаше на извъртане на убиец, но по-светкавично от възможностите на окото на човека за проследяване на движения. Придружено с цялостен контрол на мускулите, които се заковаха неподвижни едва ли не още преди да започнат да изпълняват функциите си.

Пред нея отново бе Деймън с внезапните си движения и с плашещата си неподвижност. Той отново се загледа през прозореца, с тяло, както винаги настръхнало и готово за… нещо. В този миг приличаше на звяр, миг преди да изскочи навън през прозореца.

— На нас, вампирите, не ни е необходим сън. — Произнесе го с глас, по-леден и по-контролиран от този, с който й говореше, откакто Мат си тръгна.

Това й вдъхна сили да се надигне от леглото.

— Знаеш, че съм наясно, че лъжеш.

— Настани се в леглото, Елена. Лягай да спиш. — Но интонацията му не се промени. Можеше да се очаква да й раздава командите си с по-равнодушен тон, с поуморен глас. Сега обаче Деймън звучеше по-напрегнат и в същото време по-добре контролиран от всякога.

Тя сведе клепачи.

— Всичко това да не е заради Мат?

— Не.

— Или заради Шиничи?

— Не!

Аха!

— Това е, нали? Опасяваш се, че Шиничи ще преодолее всичките ти защити и отново ще те обсеби. Нали е това причината?

— Лягай си в леглото, Елена — заповяда й Деймън глухо.

Опитваше се да я изключи напълно, все едно че не беше в стаята. Елена се вбеси.

— Кажи ми какво да направя, за да ти докажа, че ти вярвам? Пътувам съвсем сама с теб, без да зная къде отиваме. Доверих ти спасяването на живота на Стефан. — Елена вече бе застанала до Деймън, върху бежовия килим, който миришеше на… на нищо, на вряла вода. Дори не на прах.

Нейните думи бяха като прах. В тях имаше нещо, което звучеше кухо и грешно. Бяха истина — но не достигаха до Деймън…

Елена въздъхна. Да докосва Деймън неочаквано, винаги е било рисковано, защото рискуваше да активира инстинктите му на убиец дори и когато не беше обсебен. Затова се пресегна крайно предпазливо и опря пръстите си върху лакътя му, под коженото му яке. След това го заговори колкото можа по-разбрано, като се стараеше да не влага никакви емоции.

— Сам знаеш, че сега притежавам и нови сетива, освен обикновените пет сетива като всеки човек. Колко пъти трябва да ти го повтарям, Деймън? Зная, че през изтеклата седмица не ти измъчва мен и Мат. — Противно на волята си долови умолителна нотка в гласа си. — Зная също, че по време на това пътуване ме защитаваше от всякакви опасности, дори уби заради мен. Това означава много за мен. Може и да повтаряш безброй пъти, че не вярваш в човешката прошка, но не мисля, че си я забравил. А пък когато знаеш, че няма за какво да се прощава…