Читать «Сенчести души» онлайн - страница 36

Защото се отличаваше с най-наситения оттенък на червеното от всички рози, попадали пред погледа й, откакто се помнеше. В нея обаче нямаше и следа от пурпурен цвят, а само кадифеномеко бургундско. На всичко отгоре бе откъсната тъкмо в момента на пълното си разцъфтяване. Сигурно при допир щеше да бъде нежна като коприна. Яркозеленото й стъбло, удивително право, само с няколко нежни листенца по него, беше дълго най-малко четиридесет и пет сантиметра.

Обаче Елена с решителен жест прибра ръката си зад гърба. Деймън не беше от сантименталните — дори когато й изнесе тирадата за неговата „принцеса на нощта“. По-скоро имаше вероятност тази роза да е свързана по някакъв начин с тяхното пътуване.

— Какво? Нима не ти харесва? — удиви се Деймън. Елена се усъмни дали не си въобразява, но гласът му й се стори пропит с горчиво разочарование.

— Естествено, че ми харесва. Но за какво ти е тази роза?

Деймън се отдръпна от нея.

— За теб е, принцесо — обясни с наранен вид. — Не се тревожи, не съм я откраднал.

Не, не би я откраднал. Елена не знаеше откъде я бе намерил, но беше толкова красива…

Все още не смееше да вземе розата от ръката му, затова Деймън я вдигна и плъзна хладните, копринено-меки венчелистчета по бузата й. Девойката потръпна от нежната им ласка.

— Престани, Деймън — измърмори, привидно недоволна, но сякаш нямаше сили да се отдръпне.

Той обаче не престана. Вместо това обходи лицето й с хладните, леко шумолящи листенца. Елена не можа да се сдържи и пое дълбоко дъх. Но това, което усети, не бе ухание на цвете. Лъхна я аромат на старо и тъмно, много старо и много тъмно вино, нещо древно и опияняващо, което някога я бе накарало мигом да отпие от него. Да пие от виното „Черна магия“, от собствената си възбуда… само и само да е с Деймън.

Но това не съм истинската аз, възнегодува едва доловимият вътрешен глас в главата й. Аз обичам Стефан. Деймън… искам… непременно искам…

— Искаш да разбереш защо ти донесох точно тази роза? — попита я Деймън тихо и гласът му неусетно се преплете със спомените й. — Избрах я заради името й. Защото това е роза от сорта „Черна магия“.

— Да — промълви Елена. Но го знаеше още преди да й го каже. Беше единственото име, подходящо за тази роза.

Деймън й подари целувка чрез розата, като завъртя разкошно разцъфналия цвят в кръг по бузата й, след което леко я притисна до лицето й. Струпаните в центъра на розата по-здрави венчелистчета се опряха о кожата й, а външните само я галеха съвсем леко.

Елена усети как й се зави свят. Денят бе топъл и влажен. Как бе възможно тази роза да е толкова хладна? Сега най-външните листенца се изместиха според извивките на нейните устни. Искаше да му каже Да спре, ала думите заседнаха на гърлото й.

Все едно се върна назад във времето, отново онези дни, когато Деймън се появи за пръв път пред нея и я пожела само за себе си. Когато за малко да му позволи да слее устни с нейните, преди да знае дори името му…

Очевидно намеренията му въобще не се бяха променили оттогава. Тя помнеше смътно, че и преди се бе вълнувала от тази загадка. Деймън неизменно променяше другите около себе си, докато самият той си оставаше абсолютно непроменен.