Читать «Сенчести души» онлайн - страница 37

Но аз се промених, каза си тя, когато краката й като че ли изведнъж затънаха в плаващи пясъци. Толкова се промених от онези дни. При това предостатъчно, за да открия в Деймън качества, каквито никога не бях очаквала от него. И то не само диви и мрачни страсти, но и нежност. Достойнство и чест, вградени като златни жили в каменната скала на душата му.

Трябва да му помогна, помисли си Елена. Не зная как, но трябва да му помогна — и на малкото момче, приковано към скалата.

Тези мисли бавно се процеждаха в съзнанието й, докато тялото й сякаш бе отделено от него. Толкова бе обсебена от тях, че бе изгубила представа за всичко и чак сега осъзна колко много се е приближил Деймън до нея. Гърбът й се опря до една от износените, тъжно изглеждащи коли. Деймън продължи да й говори безгрижно, ала в думите му прозираше сериозна нотка.

— Може ли да разменя розата за една целувка? — попита я. — Наистина я наричат „Черна магия“ и аз я спечелих честно. Името й беше… Името й беше…

Деймън млъкна и за миг по лицето му се изписа смущение. После се усмихна, но с усмивката си на воин, онази бляскава усмивка, която умееше да показва и скрива толкова бързо, че бе възможно въобще да не я забележиш. Елена се притесни. Деймън, естествено, още не бе запомнил правилно името на Мат, но досега тя не помнеше случай той да забрави името на някое момиче, ако действително бе решил да го запомни. Особено след като преди броени минути може да се е хранил от това момиче.

Отново ли се намесваше Шиничи? — усъмни се Елена. Дали китсунето продължаваше да заграбва спомените на Деймън или поне най-сладките? Както бе досега. И най-вълнуващите, независимо дали са свързани с нещо лошо или добро? В този миг Елена не се съмняваше, че и Деймън си мислеше за същото. Черните му очи я изпиваха с изгарящ поглед. Беше бесен. Но в цялата му ярост се долавяше и някаква уязвимост.

Без да се замисля, Елена отпусна ръце върху ръцете на Деймън. Забрави за розата, въпреки че той продължаваше да очертава с нея извивките под брадичката й. Опита се да заговори уверено и спокойно.

— Деймън, какво ще правим?

Мат се появи тъкмо в този миг. По-скоро се втурна към тях. Появи се след продължително лавиране сред лабиринта от струпаните нагъсто автомобили, като се блъсна в един бял джип със спукана гума и се провикна отдалеч:

— Хей, знаете ли, че този приус…

И замря.

Елена знаеше на каква сцена бе станал свидетел: Деймън я гали с розата, докато тя, все едно че го прегръщаше. Пусна ръката на Деймън, но не можа да се отдръпне от него заради колата зад нея.

— Мат — понечи да заговори тя, но гласът й пресекна. Искаше й се да каже: Не е това, което изглежда. Въобще не се прегръщахме. Но беше точно така, както изглеждаше. Тя бе загрижена за Деймън, опитваше се да му помогне, да стигне до заключената му душа…

След стъписването й тази мисъл отново я прониза с неочаквана пронизваща сила, както лъч от слънчева светлина поразява като копие незащитеното тяло на всеки вампир.