Читать «Сенчести души» онлайн - страница 38

Тя бе загрижена за Деймън.

И наистина беше така. Обикновено й беше трудно да остава с него, тъй като двамата толкова си приличаха. Твърдоглави, като всеки от тях искаше да постигне своето, страстни, нетърпеливи…

Двамата с Деймън си приличаха.

Разтърсиха я още сътресения. Цялото й тяло омекна. Отново се облегна на колата зад себе си, нищо че прахта полепваше по дрехите й.

Обичам Стефан, припомни си тя почти истерично. Той е единственият, когото обичам. Но за да стигна до него, ми е необходим Деймън. Деймън, който заради мен е готов на всичко.

През цялото това време тя гледаше Мат с налети със сълзи очи. Сълзи, които отказваха да рукнат. Примигна, но те не покапаха от клепачите й.

— Мат — прошепна девойката.

Той не промълви нищо. И не бе нужно. Всичко бе изписано върху лицето му: удивлението, което постепенно се превърна в нещо, което Елена никога досега не бе виждала в Мат. Или поне не когато гледаше нея.

Беше някакво отчуждение, което напълно я срази, преряза всички връзки помежду им.

— Мат, не е… — опита да се оправдае, но се отрони само едва доловим шепот.

И тогава, за нейно удивление, заговори Деймън:

— Нали ме познаваш? Едва ли можеш да обвиняваш едно момиче, че се опитва да се защити. — Елена сведе очи към треперещите си ръце. Деймън продължи: — Знаеш също, че вината е само моя. Елена никога не би…

Едва сега Елена го осъзна: Деймън използваше внушението си върху Мат.

— Не! Изненада Деймън, като отново го улови за ръцете, но този път само за да го разтърси здраво. — Не го прави! Не и с Мат!

Черните му очи се извърнаха към нея, но погледът му сега съвсем не беше като на пламенен ухажор. Деймън бе прекъснат насред опита си да използва Силата. Ако го бе сторил някой друг, от него щеше да остане само мазно петно на земята.

— Аз те спасявам — произнесе студено той. — Нима отказваш?

Елена усети как краката й се подкосиха. Може би само веднъж, и то само заради Мат…

Нещо мощно се надигна в нея. Това бе всичко, което можеше да стори, за да не изгуби докрай аурата си.

— Никога не прави това с мен — рече Елена. Гласът й бе тих, но леден. — Никога не смей да ме манипулираш! И не закачай Мат!

В бездънните черни глъбини в очите на Деймън проблесна нещо като искра на одобрение. Но тутакси изчезна, преди Елена да се увери, че не бе само призрачно видение. Защото, когато заговори пак, Деймън не звучеше толкова хладно.

— Добре — обърна се той към Мат. — Какъв ще е сега планът? Ти избери.

Мат заговори глухо, без да поглежда нито Елена, нито Деймън. Макар и зачервен, беше мъртвешки спокоен.

— Исках да ви кажа, че този приус съвсем не е лош. А търговецът на автомобили разполага с още един, който също е в добро състояние, така че можем да имаме две еднакви коли.

— Така ще потеглим с двете коли една след друга и ще можем да се разделим, ако някой ни проследи! Няма да знаят след коя да потеглят. — При нормални обстоятелства Елена би прегърнала Мат от възторг. Но сега Мат бе забил поглед в обувките си, което май беше по-добре, защото Деймън бе стиснал клепачи и леко поклащаше глава, сякаш не можеше да повярва на нещо толкова идиотско.