Читать «Сенчести души» онлайн - страница 248

— Която, ако бъде изречена тук и сега, ще означава незабавна война — закани се Деймън. — Знаеш ли, колкото и да е странно, но имам чувството, че тази нощ си дошъл тук, за да преговаряш.

Този път смехът на Шиничи приличаше на силен вихър и Деймън скочи зад Мередит, за да я задържи да не падне в ямата зад тях.

— Колко галантно — прогърмя отново Шиничи и някъде в дома на госпожа Флауърс се чу звън от счупено стъкло. — Но аз наистина трябва да вървя. Да ви оставя ли кратко описание на наградите, които трябва да намерите, преди всеки един от вашата малка компания да може да гледа другия в очите?

— Мисля, че вече сме ги намерили. И ти повече не си добре дошъл в този дом — заяви студено госпожа Флауърс.

Но Елена трескаво мислеше. Дори докато стоеше тук, знаейки, че Стефан се нуждае от нея, тя се опитваше да открие причините зад всичко това: втория гамбит на Шиничи. Защото бе сигурна, че точно това разиграваше той.

— Къде са калъфките на възглавниците? — попита тя с остър тон, който изплаши и озадачи половината група и хвърли в ужас останалата.

— Аз държах една, но след това реших да я дам на Сейбър — обясни Сейдж.

— Аз също държах една на дъното на ямата, но я пуснах, когато някой ме издърпа — рече Бони.

— Аз все още пазя в мен една, макар че не разбирам за какво ми е притрябвала… — започна Деймън.

— Деймън! — обърна се Елена към него. — Довери ми се! Твоята калъфка и тази на Сейдж са налице — какво стана с калъфката на Бони в ямата?

В мига, в който тя каза „довери ми се“, Деймън хвърли своята калъфка върху тази на Сейдж, а докато Елена довърши изречението, той бе скочил в ямата, която беше толкова ярко осветена от лей светлината, че вампирските му очи го заболяха.

Но Деймън не се оплака.

— Взех я — не, почакай! Корен! Някакъв проклет корен се е увил около звездните сфери. Някой да ми хвърли нож, бързо!

Докато всички ровеха в джобовете си за нож, Мат направи нещо, което Елена никога не би очаквала от него. Първо надникна в ямата, дълбока метър и осемдесет, докато насочваше — наистина ли бе револвер? — тя го позна, беше същият като този на Мередит. След това, без дори да се опита да се спусне предпазливо, той също като Деймън скочи в ямата.

— НЯМА ДА ИСКАТЕ ДА ЗНАЕТЕ! — гърмеше Шиничи, но никой не му обръщаше внимание.

Мат не се приземи толкова гладко, колкото Деймън. Скокът му завърши с охкане и приглушена ругатня. Но Мат не си губи времето; все още на колене, той подаде оръжието на Деймън.

— Благословени куршуми — стреляй!

Деймън действа светкавично. Дори не се прицели. Трябваше да пренебрегне безопасността и незабавно да стреля, тъй като коренът вече шареше по меката стена на ямата, а краят му се уви плътно около нещо кръгло.

Елена чу два оглушителни изстрела; три. Тогава Деймън се наведе и вдигна топката, обвита от корена. Тя беше със средна големина и кристалночиста там, където повърхността й беше оголена.

— ОСТАВИ ТОВА ДОЛУ! — Гневът на Шиничи бе извън всякакви граници. Двете горящи червени точки в очите му бяха като пламъци — като луни, обхванати от огън. Явно се опитваше само със силата на гласа си да ги застави да му се подчинят. — КАЗАХ, НЕ ДОКОСВАЙ ТОВА С МРЪСНИТЕ СИ ЧОВЕШКИ РЪЦЕ!