Читать «Сенчести души» онлайн - страница 249
Л. Дж. Смит
— О, Боже мой! — ахна Бони.
— Тази е на Мисао, убедена съм — просто рече Мередит. — Той би рискувал със своите, но не и с нейните. Деймън, подай ми я заедно с револвера. Обзалагам се, че не е защитена от куршуми. — Тя коленичи и протегна ръце в ямата.
Деймън повдигна вежди, но се подчини.
— О, Господи! — извика Бони, застанала на ръба на ямата. — Мат май си е изкълчил глезена.
— КАЗАХ ВИ — изрева Шиничи. — ЩЕ СЪЖАЛЯВАТЕ…
— Ето — Деймън каза на Бони, без да обръща никакво внимание на Шиничи. Без повече суетене той издигна Мат нагоре. Пусна русокосото момче в краката на Бони, която се втренчи слисано в него с широко отворените си кафяви очи.
Мат обаче беше и си оставаше южняк до мозъка на костите си. Преглътна и промълви:
— Благодаря ти, Деймън.
— Няма защо, Мат — отвърна Деймън и когато някой ахна, добави: — Какво?
— Ти си спомни — извика Бони. — Ти си спомни неговото… Мередит! — не довърши тя, като погледна към високото момиче: — Тревата!
Мередит, която със странно изражение оглеждаше внимателно звездната сфера, хвърли револвера на Деймън и със свободната си ръка се опита да се освободи от тревата, която вече се бе увила около глезените й и пълзеше нагоре по краката й. Но тревата сякаш се протегна нагоре и сграбчи ръката й, завързвайки я към крака й. И вече прорастваше, избуяваше, протягайки се към тялото на Мередит, която държеше топката високо във въздуха.
В същото време тревата се стегна около гърдите й, като изкара въздуха от белите й дробове.
Всичко стана толкова бързо, че чак когато тя изохка „Някой да вземе топката“, останалите скочиха, за да й помогнат. Бони беше първа — скубеше с ноктите си тревата, притискаща гърдите на Мередит. Но всяко стъбло беше като стомана и тя не можа да откъсне нито едно от тях. Елена и Мат не постигнаха по-голям успех. Междувременно Сейдж се опитваше да вдигне Мередит, да я отскубне от земята, но и той се провали.
Лицето на Мередит, съвсем ясно очертано на светлината, струяща от ямата, пребледня.
Деймън грабна топката от пръстите й малко преди да я достигнат зелените стебла, пълзящи по ръката й.
След това започна да се движи със светкавична бързина, буквално по-бързо, отколкото човешкото око би могло да го проследи. Не спираше на едно място, за да не го застигне растението.
Но тревата около Мередит не отпускаше хватката си. Сега лицето й посиня. Очите й бяха широко отворени, а устата зейнала в неуспешен опит да си поеме дъх.
— Спри! — изкрещя Елена на Шиничи. — Ще ти дадем звездната сфера! Само я пусни!
— ДА Я ПУСНА? — прогърмя смехът на Шиничи. — МАЙ Е ПО-ДОБРЕ ПЪРВО ДА СЕ ПОГРИЖИШ ЗА СОБСТВЕНИТЕ СИ ИНТЕРЕСИ, ПРЕДИ ДА МЕ МОЛИШ ЗА УСЛУГА.
Елена се озърна диво наоколо — и видя, че тревата почти бе достигнала до коленичилия Стефан, прекалено слаб, за да се движи.
А и не бе издал нито звук, за да привлече вниманието към себе си.
—
