Читать «Сенчести души» онлайн - страница 217
Л. Дж. Смит
— О, наистина ли смяташ, че очите й са делфиниуми? Защото аз мисля, че по-скоро са синчец — отбеляза един гост зад Бони.
— Тя действително ли каза, че ще ви убие? Но защо? — попита нервно друг гост, застанал близо до Елена.
Елена не им обърна внимание.
— Е, да речем, че никак няма да й хареса. Но това е единствената следа, с която разполагаме.
— Това означава, че шоуто може да започне! — извика един от младите вампири и пристъпи към Елена.
— Но аз още не съм получил обратно амулета си — заяви Деймън решително и застана пред Елена като непробиваема стена.
— Но след минути ще го имаш. Виж, не може ли някой от приятелчетата да върви след кучето по следата дотам, откъдето лошите момчета са дошли в имението, ако ме разбирате? А междувременно ние да започнем шоуто?
— Може ли Сейбър да направи това? — попита Деймън. — Да проследи карета?
— С лисица в нея? Разбира се. Всъщност аз бих могъл да отида с тях — предложи Сейдж тихо. — Така ще мога да се уверя, че ще заловим тези двама врагове, ако достигнем по следата до тях. Покажи ми ги.
— Това са единствените техни форми, които познавам. — Деймън протегна ръка и докосна с два пръста слепоочието на Сейдж. — Но разбира се, те имат много форми, вероятно безброй.
— Е, предполагам, че те не са най-главната ни цел. Амулетът е най-важното.
— Да — кимна Деймън. — Дори и да не откриете и следа от тях, вземете половината от ключа и бързо се върнете.
— Значи това е по-важно дори от отмъщението — заключи Сейдж тихо, поклащайки удивено глава. Сетне припряно добави: — Е, аз бих си пожелал късмет. Има ли сред вас някой с авантюристичен дух, който иска да дойде с мен? А, добре, четирима — много добре — петима,
И в следващия миг вече го нямаше.
Елена погледна към Деймън, който на свой ред я изгледа с черните си, безизразни очи.
— Наистина ли очакваш от мен да направя това отново? — попита девойката.
— От теб се иска да застанеш там. Ще се погрижа да загубиш колкото може по-малко кръв. И ако пожелаеш да спрем, можеш да ми дадеш сигнал.
— Да, но сега вече зная какво става. И не мога да се справя.
Лицето му внезапно се вледени. Изключваше я.
— От теб не се изисква да се справяш с каквото и да било. Освен това не е ли достатъчно, ако кажа, че Стефан го заслужава?
Стефан! Цялото тяло на Елена потръпна.
— Позволи ми и аз да участвам — замоли се тя. Знаеше за какво го моли и знаеше какво ще й отговори Деймън.
— Стефан ще се нуждае от теб, когато го освободим. Постарай се да се справиш с това.
— Мога да се справя и с двете — настоя Елена. — Моля те, Деймън. Не се отнасяй с мен, сякаш съм едно от твоите забавления за една нощ, нито дори като с твоята принцеса на мрака. Говори с мен, сякаш съм Сейдж.
— Сейдж? Сейдж е най-объркващият, хитър…