Читать «Сенчести души» онлайн - страница 216

— Voilà31! А сега, Талон, погледни я добре. — Сейдж се отдалечи на известно разстояние. Елена предположи, че това е оптималното разстояние, откъдето Талон може да вижда. — Commençons32! — заповяда Сейдж, когато се върна, и черното куче хукна, забило нос в земята, а соколът се издигна високо нагоре и се понесе над тях, описвайки широки кръгове.

— Значи смяташ, че китсунетата са били върху тази трева? — обърна се Елена към Сейдж, докато Сейбър търчеше напред и назад, заровил нос в тревата — сетне внезапно промени посоката и се насочи към мраморните стъпала.

— Но разбира се, че са били тук. Виждате ли как тича Сейбър, като черна пантера, с ниско наведена глава и навирена опашка? Здравата се е заловил за работа! Попаднал е на гореща следа.

Познавам някой, който е в същото положение, помисли си Елена, когато погледна отново към Деймън. Той стоеше със скръстени ръце, неподвижен, като навита пружина, настръхнал в очакване на новините, които кучето можеше да донесе.

В следващия миг девойката стрелна с очи Сейдж и видя върху лицето му същото изражение, което допреди малко имаше и нейното. Той я погледна и тя се изчерви.

— Pardonnez-moi, Monsieur33 — смотолеви и побърза да се извърне.

— Parlez-vous français, Madame34?

— Un peu35 — отвърна скромно Елена — доста необичайно за нея. — Всъщност не мога да водя сериозен разговор. Но много обичах да ходя във Франция. — Понечи да добави още нещо, но Сейбър излая веднъж, остро, за да привлече вниманието, а после седна на задните си крака до бордюра и изправи гръб.

— Те са дошли или са си тръгнали с карета или носилка — преведе Сейдж кучешкото послание.

— Но какво са правили в къщата? Нужна ми е следа за обратния им път — рече Деймън и погледна Сейдж с явно отчаяние.

— Добре, добре. Сейбър! Commençons!

Черното куче тутакси се извъртя, наведе нос към земята, сякаш това му доставяше огромно удоволствие, и затича напред-назад по стълбите и ливадата, която оформяше Голямата бална зала — сега цялата осеяна в дупки от кирките, лопатите и дори големите лъжици, които хората забиваха в нея.

Много е трудно да заловиш китсуне, промърмори Елена в ухото на Деймън.

Той кимна и погледна часовника си.

— Надявам се същото да важи и за нас — промърмори той в отговор.

Сейбър излая рязко. Сърцето на Елена подскочи в гърдите й.

— Какво? — извика тя. — Какво е това? — Деймън я сграбчи за ръката и я поведе след себе си.

— Какво намери той? — попита Елена развълнувано, когато двамата стигнаха до кучето.

— Не зная. Това не е част от Голямата бална зала — отвърна Мередит. Сейбър седеше гордо пред леха с високи туфи от бледолилави (тъмновиолетови) хортензии.

— Май не се справят много добре — отбеляза Бони.

— Освен това мястото не е под нито една от горните бални зали — додаде Мередит, наведе се, за да бъде на височината на Сейбър, и погледна нагоре. — Там е само библиотеката.

— Е, едно нещо зная със сигурност — заговори Деймън. — Ще копаем в тази цветна леха и изобщо няма да си направя труда, за да помоля за разрешение госпожа С очи-делфиниуми-сега-трябва-да-ви-убия.