Читать «Сенчести души» онлайн - страница 208

Но отсрещната стена, към която сочеше гостенката — о, да! Там се виждаше върхът на балдахина. Девойката смътно си спомняше, че бе минала покрай него. Другото, което си спомняше, беше…

— Нима танцуват на тревата? Върху онова… огромно тревно поле?

— Разбира се. Тревата е специално подравнена и подрязана. Никой не би искал да се спъне в някой бурен или буца пръст. Сигурна ли си, че се чувстваш добре? Струваш ми се доста бледа. Е — засмя се гостенката, — дотолкова бледа, доколкото някой може да изглежда така на тази светлина.

— Добре съм — отвърна замаяно Бони. — Наистина съм добре.

Двете групи се срещнаха по-късно и споделиха за ужасяващите неща, на които се бяха натъкнали. Деймън и Елена бяха открили, че почвата под външната бална зала е твърда почти колкото скала — всичко, което е било заровено там, преди земята да бъде утъпкана с тежки валяци, сега се намираше под терен, твърд като цимент. Единственото място, където някой би могъл да копае, беше около тази зала.

— Трябваше да доведем ясновидец — рече Деймън. — Нали се сещаш, някой с пръчка или махало, въоръжен с част от дреха на изчезнал човек.

— Прав си. — За пръв път Мередит бе съгласна с него. — Защо, наистина, не доведохме ясновидец?

— Защото не познавам такъв — отвърна Деймън с най-сладката си и най-свирепа усмивка като на баракуда.

Бони и Мередит бяха установили, че подът в балната зала беше като скала — от много красив бял мрамор. Помещението бе украсено с множество цветни орнаменти, но единственото, в което Бони можеше да пъхне малката си ръка (колкото можа по-незабележимо), беше букет цветя, поставен във ваза с вода. Никъде нямаше мека почва, за която би могъл да се използва терминът „заровено в“.

— И освен това защо Шиничи и Мисао ще сложат ключа във вода, след като знаят, че след няколко дни ще я сменят? — попита Бони намръщено, а Мередит добави:

— И как ще намерим разхлабена дъска в мрамора? Така че не виждаме как би могла тук някъде да е заровена половината от ключа. Между другото, аз проверих — Бялата бална зала съществува от години, така че няма шанс те да са пъхнали ключа под каменните плочи.

— Добре — каза Елена, която вече пиеше третата си чаша „Черна магия“. — Досега можем да заключим следното: едната зала отпада от списъка. И тъй като вече имаме половината от ключа — спомнете си колко лесно се сдобихме с нея…

— Може би Мисао така е искала само да ни подразни — прекъсна я Деймън и повдигна вежди. — Да ни вдъхне надежди, преди окончателно да ги попари.

— Не вярвам в това — рече Елена отчаяно и го изгледа кръвнишки. — Стигнахме чак дотук — много по-далеч, отколкото Мисао е очаквала. Можем да намерим и другата половината. Ще я намерим.

— Добре — съгласи се Деймън, внезапно добил крайно сериозно изражение. — Ако се престорим на хора от персонала и се снабдим с кирки, бихме могли да разкопаем пръстта отвън. Но нека първо да претърсим къщата отвътре. Миналия път се получи.