Читать «Сенчести души» онлайн - страница 206

— И успяваш ли да се справиш? — попита Деймън с треперещ глас.

— Успявам — защото се налага. Помниш ли как в началото спорихме за въжетата около китките? Мередит и Бони не криеха съмненията си. Но те знаеха, че ако се налага, бих носила белезници и бих пълзяла след теб. — Елена се извърна, за да погледне Деймън в червеникавия мрак, преди да добави: — А ти самият се издаваше от време на време, знаеш го. — Обви го с ръце, за да докосне излекувания му гръб. Искаше да е сигурна, че той знае какво имаше предвид.

— Това беше заради теб — остро я упрекна той.

— Не съвсем — отвърна му Елена. Помисли за това. Ако ти не се беше съгласил с Наказанието, можехме да избягаме от този град, но така никога нямаше да помогнем на Стефан. Като склони да отстъпиш, като се съгласи на всичко, всичко, което направи, беше заради Стефан.

— След като стана дума за това, аз бях този, заради когото Стефан се озова тук — уморено рече Деймън. — Така че според мен сега сме квит.

— Колко пъти трябва да ти го повтарям, Деймън? Ти беше обсебен, когато позволи на Шиничи да те омае с думите си — припомни му Елена. Самата тя се чувстваше изтощена. — Може би трябва отново да бъдеш обсебен — или поне малко, за да си спомниш как се чувстваше тогава.

Всяка клетка в тялото на Деймън сякаш потръпна от тази мисъл. Но на глас изрече само:

— Знаеш ли, има нещо, което всички вие пропускате. За прастарата история за това, как двама братя едновременно се убиват взаимно и стават вампири, защото са влюбени в едно и също момиче.

— Какво? — възкликна Елена остро, шокирана от собствената си умора. — Деймън, за какво говориш?

— За това, което ти казах. Има нещо, което всички вие пропускате. Ха. Най-вече самият Стефан. Историята се повтаря многократно, но никой не я разбира.

Деймън извърна лице. Елена се приближи към него, само малко, така че той да може да вдъхне парфюма й, който тази вечер ухаеше на розово масло.

— Деймън, кажи ми. Кажи ми, моля те!

Деймън отново се извърна към нея…

И точно в този момент носачите на носилката спряха. Елена разполагаше само със секунда, за да изтрие лицето си, преди завесите да бъдат дръпнати.

Мередит им бе разказала мита за Блудуед, който бе научила от един сайт за легенди. Всичко за това, как Блудуед била направена цялата от цветя, а Боговете й вдъхнали живот, как предала съпруга си, причинявайки с това смъртта му, и как за наказание била обречена да прекарва всяка нощ, от полунощ до разсъмване, като кукумявка.

Ала очевидно имаше нещо, което не се споменаваше в митовете: фактът, че е била прогонена от Небесния дворец, обречена да живее тук, сред гъстия тъмночервен здрач на Тъмното измерение.

Имайки предвид всичко това, логично беше нейните приеми да започват в шест вечерта.

Мислите на Елена непрестанно прескачаха от тема на тема. Прие чаша с вино „Черна магия“ от един роб, но погледът й продължаваше да блуждае.

Всяка жена и повечето от мъжете на това парти бяха облечени в изкусно подбрани дрехи, които променяха цветовете си на слънчевата светлина. Елена имаше чувството, че нейната рокля е най-скромната — в края на краищата всичко навън изглежда беше розово, яркочервено или виненочервено. След като пресуши чашата си с „Черна магия“, Елена с лека изненада установи, че съвсем незабелязано е започнала да се държи по типичния за всяко парти маниер: поздравяваше хора, с които се бе запознала по-рано през седмицата, разменяше си с тях прегръдки и целувки по бузите, сякаш ги познаваше от години. Междувременно двамата с Деймън навлизаха все по-навътре в имението, като се движеха понякога по течението на многолюдната тълпа, а понякога и срещу него.