Читать «Сенчести души» онлайн - страница 201

— Свърши ли се? — запита я той с безизразно лице.

— Да е свършило? — Елена не повярва, че Деймън може да я пита за това, но си каза, че за него явно е много важно да се увери какво се е случило с брат му.

— Той… мъртъв ли е? — добави Деймън унило, пощипвайки носа си.

Елена остана мълчалива за няколко удара на разтуптяното си сърце. Деймън би трябвало да знае, че не е много вероятно Стефан да умре през следващия половин час. Но след като не получи незабавно потвърждение на предположението си, вдигна рязко глава.

— Елена, кажи ми! Какво се случи? — попита той с нетърпелив тон. — Мъртъв ли е брат ми?

— Не — отвърна Елена тихо. — Но е много вероятно да умре след няколко дни. Този път беше в ясно съзнание, Деймън. Защо не говори с него?

Деймън определено се смути.

— Какво бих могъл да му кажа? — попита той грубо. — „О, колко съжалявам, загдето почти те убих?“ Или: „О, надявам се да преживееш още няколко дни“?

— Нещо подобно, може би, но без саркастичната нотка.

— Когато аз умирам, — заядливо поде Деймън, — ще съм изправен на двата си крака и ще се боря докрай.

Елена го зашлеви през устата. Нямаше много пространство, за да размахва ръце, но тя вложи толкова много от Силата си в този замах, колкото можеше да се осмели, без да има опасност от преобръщане на каретата.

Сетне двамата за дълго останаха смълчани. Деймън докосна разкървавената си уста, за да ускори оздравяването й, като преглътна от собствената си кръв.

Накрая изрече сподавено:

— Май изобщо не ти хрумна, че си моя робиня, нали? Че аз съм твоят господар?

— Ако си решил да се криеш зад фантазиите си, това си е твоя работа — тросна му се Елена. — Аз обаче съм изцяло в реалния свят. И между другото, скоро след като ти избяга, Стефан не само се съвзе, но и се засмя.

— Елена… — Гласът му се извиси. — Ти си намерила начин да му дадеш кръв? — Стисна толкова силно ръката й, че я заболя.

— Не кръв. Малко „Черна магия“. Ако бяхме двамата, щеше да стане много по-бързо.

— Вие бяхте трима.

— Сейдж и доктор Мегар трябваше да отвлекат вниманието на пазачите.

Деймън отдръпна ръката си.

— Разбирам — изрече безизразно. — Значи аз за пореден път го предадох.

Елена го погледна със симпатия.

— Сега си изцяло вътре в каменната топка, нали?

— Не разбирам за какво говориш.

— Каменната топка, в която си затворил всичко, което би могло да те нарани. Дори ти самият си се напъхал вътре, въпреки че там трябва да е доста тясно. Предполагам, че Катрин е там, затворена в собствена малка стая. — Припомни си нощта в хотела. — Както и майка ти, разбира се. Би трябвало да кажа майката на Стефан. Тя е майката, която си познавал.

— Не… моята майка… — Деймън дори не можеше да говори смислено.

Елена знаеше какво иска той. Жадуваше тя да го прегърне и приласкае, да го увери, че всичко е наред — само те двамата, сгушени под пелерината й, с топлите и ръце, обвити около него. Но нямаше да го получи. Този път отказваше да го стори.

Цялата й нежност и утеха бяха за Стефан, единствено за него. И, помисли си девойката, щеше да спази това обещание, въпреки че невинаги се бе придържала стриктно към него.