Читать «Сенчести души» онлайн - страница 170

— Това е опасно — намръщи се Мередит. — Представям си какво ужасно наказание ще те сполети, ако те заловят.

— Аз пък повече се опасявам какво наказание ще наложат на Стефан, ако тази нощ не открием ключа — сърдито й отвърна Елена, обърна се рязко и се отдалечи.

Деймън я последва. Двамата претърсиха безброй неосветени помещения, без дори да знаят дали да търсят арфи, или нещо друго. Деймън първо проверяваше дали вътре не се спотайва някакво живо същество можеше да е вампир от пазачите, разбира се, но тук нямаше много от тях, после се справяше с ключалката. Всичко беше безпроблемно, докато не стигнаха до стаята в дъното на дългата зала откъм западното крило на двореца. Елена отдавна бе загубила представа къде се намират, но бе сигурна, че са се насочили към западното крило, защото оттам се виждаше слънцето.

Деймън отключи ключалката и Елена устремно се втурна вътре. Претърси стаята, но за свое огорчение намери и нея само една снимка на арфа в сребърна рамка. Нямаше нищо по-обемисто, в което да бъде скрит половината от лисичия ключ, дори след като тя внимателно използва инструмента на Деймън, за да отвинти опората на рамката.

И точно докато връщаше снимката на стената, двамата с Деймън чуха силен удар. Елена примигна и мислено се помоли ударът да не е бил чут от облечените в черно мъже от охраната на двореца, които обикаляха по коридорите.

Деймън затули устата й с едната си ръка, а с другата угаси фенерчето.

Но сега и двамата доловиха… приближаващи се стъпки отвън в коридора. Някой бе чул удара. Стъпките спряха точно пред вратата, след което се чу ясно как някой от главните прислужници дискретно се изкашля.

Елена се завъртя, чувствайки сякаш Крилете на изкуплението на гърба си. Необходим бе само лек приток на адреналин и тя щеше да повали на колене мъжа от охраната и да го застави да хленчи да му бъде пощаден животът, обзет от разкаяние за службата си на злите сили. Елена и Деймън щяха да се измъкнат преди…

Обаче Деймън си бе наумил нещо съвсем друго и Елена се сепна, като осъзна, че е съгласна с идеята му.

След миг вратата леко се открехна и икономът завари вътре двойка влюбени, притиснати тъй страстно един към друг, че май въобще не забелязаха как някой наруши усамотението им. Елена почти физически усети възмущението му. Желанието на някоя двойка сред гостите на приема да се усамоти за тайни прегръдки в някоя от многото помещения за посетители в двореца на лейди Фазина беше разбираемо, но те бяха проникнали в частните покои на певицата. Щом икономът включи осветлението, Елена го погледна с крайчеца на окото си. Психичните й възприятия се напрегнаха докрай, за да долови мислите му. Той огледа по-ценните вещи в стаята с опитен, но уморен поглед: изключително миниатюрната ваза с рози с рубини, обвита с лозови листа, инкрустирани с изумруди; запазената като по чудо от пет хиляди години дървена лира от щуцерите: два свещника от масивно злато, изваяни като ревящи дракони; египетска погребална маска с черни, удължени отвори за очите, които като че ли наблюдаваха всичко наоколо от това лице с изящно изрисувани черги — всичко си беше по местата. Не беше разумно неговата господарка да държи тук толкова ценни притежания, затова икономът предупреди Деймън: