Читать «Сенчести души» онлайн - страница 139

— Заповядах на това птиче да пее и то запя. Казах на родителите ти, че искам да ти окажа честта да станеш моя жена, но те ми отказаха. Огледай се наоколо. Питам се какво желаеш. Искаш ли да бъдеш като канарчето? Или предпочиташ да споделиш участта на родителите си?

И ми посочи един от тънещите в мрак ъгли на стаята, макар че още грееха факлите, оставени да горят през цялата нощ. Все още имаше достатъчно светлина, за да видя купчината закръглени обекти, затрупани със слама или трева от едната им страна. Или поне така си помислих в първия миг, наистина. Бях толкова невинна, а предполагам и шокът бе причинил нещо на мозъка ми.

— Моля те — каза Елена и нежно погали ръката на лейди Улма. — Не бива да мислиш само за това. Ние те разбираме…

Но лейди Улма сякаш не я чу и продължи да разказва:

— И тогава един от войниците на генерала вдигна нещо като кокосов орех с много дълга слама отгоре, само че някаква много странна слама, вързана на плитка. Разклати я небрежно — и внезапно видях какво бе това всъщност. Беше главата на майка ми.

Елена едва не се задави. Лейди Улма огледа трите момичета със сухи очи и втренчен поглед.

— Може би си мислите за мен, че съм много коравосърдечна, след като ви разказвам за такива неща, без да припадна.

— Не, не… — изрече Елена забързано, още трепереща дори и след като се напрегна докрай, за да потисне психичните си сетива. Надяваше се Бони да не изпадне в несвяст.

Лейди Улма отново заговори:

— Войни, случаи на насилие и тирания, това бе всичкото, на което се нагледах, след като в онзи миг детинската ми невинност бе съкрушена. Все пак, по милостта на съдбата, още съм способна да се удивлявам и очите ми да парят от напиращите сълзи.

— О, моля те, не плачи — помоли я Бони, като се втурна към нея, за да я прегърне. — Моля те, недей. Ние сме тук заради теб.

Междувременно Елена и Мередит се спогледаха със свити вежди и забързано повдигане на раменете.

— Да, моля те, само не плачи — намеси се Елена, чувствайки лека вина, защото оставаше твърдо решена да продължи със своя план Б. — Но ще ни кажеш ли защо имението на родителите ти се оказва сега в такова окаяно състояние?

— Всичко е по вина на генерала. Той бе изпратен в далечни земи, за да води глупави, безсмислени войни. Когато замина, взе със себе си повечето от свитата си — включително и робите, които тогава му бяха подръка. След като замина, на третата година от нападението срещу имението на родителите ми, аз не бях негова фаворитка и не бях избрана да го придружавам. Тогава бях щастлива. Цялата му войска загина; хората от прислугата на имението, които потеглиха с него, бяха избити или взети в плен. Той нямаше наследници и собствеността му бе присвоена от краля, който обаче не се нуждаеше от нея. През всичките тези години остана безстопанствена — разбира се, че беше многократно оплячкосвана, но истинските тайни скривалища, като тайната на скъпоценностите, останаха неоткрити… поне доколкото ми е известно.

— Тайната на скъпоценностите — прошепна Бони със страхопочитание, все едно изричаше заглавие на криминален роман. Ръката й още обгръщаше кръста на лейди Улма.