Читать «Сенчести души» онлайн - страница 137
Л. Дж. Смит
… докато не стигна до укритието си.
И тогава се озова лице в лице срещу дулото на пистолет, а зад него се виждаше лицето на шериф Рич Мосбърг.
Първите думи на полицейския началник прозвучаха като наизустени, все едно че някой бе дръпнал връвта, освобождаваща пружината на говореща кукла от двадесети век.
— Матю Джефри Хъникът, арестувам те за нападение и нанасяне на телесна повреда на Каролайн Бюлз Форбс. Имаш право да запазиш мълчание…
— Както и вие — просъска му Мат. — Но не за дълго! Чухте ли как изведнъж пресекна врявата, вдигана от тези гарвани? Децата идват в Олд Уд! И вече са съвсем близо!
Шериф Мосбърг бе от онези, които никога не млъкваха, преди да са свършили, затова продължи:
— Разбираш ли си правата?
— Не, сър! Mi ne komprenas глупости!
Една бръчка се вряза между веждите на шерифа.
— На италиански ли се опитваш да ми говориш?
— Това е на есперанто… но сега нямаме време за това! Те са тук… и о, Господи,
Да, това беше Шиничи, хванал за ръка едно малко момиче, може би едва на дванадесет години. На Мат това хлапе му се стори смътно познато: живееше някъде нагоре край Риджмънт. Но как му беше името? Бетси, Бека…?
Шериф Мосбърг тихо простена.
— Племенницата ми — задъхано изрече, като изненада Мат, че може да говори така тихо и нежно. — Това, всъщност, е моята племенница Ребека!
— Добре, само стойте неподвижно и наблюдавайте — прошепна му Мат. Цяла върволица от деца следваше Шиничи, като че ли беше някакъв сатанински свирач като онзи от приказката, подкарал чрез вълшебното си свирене отначало плъховете, а после и децата от града Хамелн след себе си. Лъчите на залязващото слънце осветяваха яркочервените краища на черната му коса и очите му с цвят на злато. Децата се кикотеха и припяваха доста изопачена версия на „Седемте малки зайчета“. Някои от тях се отличаваха с гласовете си, звучащи много по-мелодично благодарение на уроците по пеене в забавачката. Мат усети как устата му пресъхна. Агонизиращо бе да ги наблюдава как се отдалечават към горския гъсталак, като жертвени агнета, поведени към кланицата на заколение.
Трябваше да обясни на шерифа, че не бива да се опитва да стреля по Шиничи. Това наистина щеше да причини изригване на всичките сили на Ада. Но след малко, точно когато отпусна облекчено глава, като видя как последното от децата изчезна сред гъсталака Мат отново подскочи тревожно.
Шериф Мосбърг се готвеше да се изправи.
— Не! — Мат го сграбчи за китката.
Шерифът се дръпна от него.
— Трябва да отида там! Той е докопал племенницата ми!
— Няма да я убие. Те не убиват деца. Не зная защо, но не го правят.
— Нали чу на какви мръсотии ги учи той. Друга песен ще ми запее, като види моя глок, прицелен в главата му.
— Слушайте — рече му Мат, — нали бяхте дошли да ме арестувате? Искам от вас да ме арестувате.
— Никаква гора не виждам — промърмори шерифът презрително. — Едва има място за тези хлапета да насядат по тревата край дъбовете. Ако искаш поне веднъж в живота си да бъдеш полезен, изтичай да хванеш едно-две от дечурлигата, щом побягнат.
