Читать «Сенчести души» онлайн - страница 138

— Защо ще побягнат?

— Като ме видят, ще се разпръснат. Вероятно ще хукнат във всички посоки, но някои от тях ще поемат по пътеката, от която дойдоха. Ще ми помогнеш ли, или не?

— Не, сър — бавно, но твърдо му отказа Мат. — И… вижте… вижте какво, умолявам ви да не отивате там! Повярвайте ми, зная какво говоря!

— Не зная с каква дрога си се надрусал, но точно сега всъщност въобще нямам време да приказвам с теб. И ако още веднъж се опиташ да ме спреш — той размаха пистолета си пред Мат, — ще те завлека пред съда за още едно провинение, за възпрепятстване на правосъдието. Разбра ли ме?

— Да, разбрах — промълви Мат, внезапно почувствал се безкрайно уморен. Върна се назад в укритието си, докато шерифът нададе изненадващо лек звук, преди да тръгне нататък към гъсталака. После шериф Мосбърг прекрачи между дърветата и изчезна от погледа на Мат.

Мат седна на тревата и остана цял час там, облян в пот. Едва се удържаше да остане буден, когато в гъсталака настана някаква суматоха и Шиничи се появи оттам, повел след себе си засмените пеещи деца.

Но шериф Мосбърг не се показа зад тях.

22

Следобед, след „наказанието“ на Елена, Деймън нае стая в същия жилищен квартал, където живееше доктор Мегар. Лейди Улма остана в кабинета на доктора, за да могат Сейдж, Деймън и доктор Мегар да я излекуват докрай.

Тя вече не говореше за тъжни теми. Толкова много им бе разказала за имението, в което бе преминало детството й, че слушателите имаха чувството, че познават всяка стая, въпреки че са били толкова много.

— Предполагам, че сега домът ми е пълен с плъхове и мишки — натъжено изрече тя, след като стигна до края на поредния си разказ. — Както и с паяци, и с молци.

— Но защо? — попита Бони, като не видя тайните знаци, които й правеха Мередит и Елена, за да престане да я пита.

Лейди Улма изви глава и се загледа в тавана.

— Заради… генерал Веранц. Демонът на средна възраст, който ме видя, когато бях още едва на четиринадесет. Като поведе въоръжения си отряд за нападението срещу дома ми, войниците му изклаха всяко живо същество, което завариха вътре — с изключение на мен и моето канарче. Родителите ми, дядовците и бабите ми, лелите и чичовците ми… по-малките ми братя и сестри. Дори и котката ми, спяща до прозореца. Генерал Веранц заповяда да ме доведат при него, както си бях само по нощница, боса, с несресана коса и разпусната плитка. До него беше поставена клетката на моето канарче, още покрита с кърпата, с която закривах клетката нощем. То бе още живо и весело чуруликаше, както винаги. Точно това някак си направи всичко наоколо да изглежда още по-зловещо — като в някакъв кошмарен сън. Трудно е да се опише.

Двама от войниците на генерала ме държаха за ръцете, когато ме завлякоха пред него. Държаха ме здраво, за да не побягна. Тогава бях толкова млада, нали разбирате, и всичките ми спомени за онзи ден са вече смътни. Но още помня съвсем ясно какво ми каза генералът: