Читать «Кръвта на елфите» онлайн - страница 61

— Ти си озлобен — отбеляза Трис, подръпвайки нервно косата си. — Или се правиш на такъв. Забравяш, че те познавам, не се прави пред мен на безчувствен, безсърдечен, безскрупулен и безволев мутант. Досещам се коя е причината за озлоблението и я разбирам. Пророчеството на Цири, нали?

— Не е вярно — отговори студено той. — Виждам, че все пак слабо ме познаваш. Боя се от смъртта както всеки друг, но съм свикнал отдавна с мисълта за нея, нямам никакви илюзии. Това не е оплакване на съдбата ми, Трис, а най-обикновен студен разчет. Статистика. Все още нито един вещер не е умрял от старост, в леглото си, диктувайки завещанието си. Нито един. Цири не ме изненада и не ме уплаши. Знам, че ще умра в някаква смърдяща на мърша яма, разкъсан от грифон, ламя или мантикор. Но не искам да умирам на война, защото това не е моята война.

— Чудя ти се — отвърна рязко Трис. — Чудя се на думите ти, на отсъствието на мотивация в теб и на това как успя да опишеш научно своето безразличие и равнодушие. Ти си бил в Соден, в Ангрен и в Заречие. Знаеш какво се случи с Цинтра, знаеш какво се случи с Каланте и с повече от десет хиляди души от тамошното население. Знаеш през какъв ад е преминала Цири, знаеш защо тя крещи нощем. Аз също знам, защото и аз бях там. Аз също се страхувам от болката и смъртта, сега ме е страх още повече, отколкото тогава — имам си причини за това. Що се отнася до мотивацията, то тогава ми се струваше, че е не по-голяма от твоята. Какво общо имам аз, магьосницата, със съдбата на Соден, Бруге, Цинтра или останалите кралства? С грижите на повече или по-малко годни владетели? С интересите на търговците и бароните? Бях магьосница и също можех да кажа, че това не е моя война, че дори сред руините на света мога да забърквам еликсири за нилфгардците. Обаче застанах на Хълма до Вилгефорц, до Артауд Теранова, до Феркарт, до Енид Финдабаир и Филипа Ейлхарт, до твоята Йенефер. До тези, които вече ги няма — Корал, Йоел, Ваниеле… Имаше един момент, в който от страх забравих всички заклинания освен едно, с помощта на което можех да се телепортирам от това страшно място вкъщи, в моята малка куличка в Малибор. Имаше моменти, в които започвах да повръщам от ужас, а Йенефер и Корал ме придържаха за шията и косите…

— Престани. Престани, моля те.

— Не, Гералт. Няма да престана. Нали искаш да узнаеш какво е станало там, на Хълма? Тогава слушай — имаше грохот и пламък, имаше горящи стрели и разпадащи се огнени кълба, имаше викове и писъци, а аз внезапно се озовах на земята, върху някаква купчина овъглени, димящи парцали и изведнъж осъзнах, че тази купчина парцали е Йоел, а ужасното нещо до него — тялото без ръце и крака, което толкова ужасено крещи — е Корал. И мислех, че кръвта, върху която лежа, е кръвта на Корал. Но това беше собствената ми кръв. И когато видях какво са ми направили, започнах да вия, да вия като бито куче, като обидено дете… Остави ме! Не се притеснявай, няма да се разплача. Аз отдавна не съм момичето от кулата в Марибор. Мамка му, аз съм Трис Мериголд, Четиринайсетата, загинала при Соден. Под обелиска на Хълма има четиринайсет гроба, но само тринайсет тела. Чудно ли ти е как е могло да се получи такава грешка? Не се ли досещаш? Беше трудно да се разпознаят повечето трупове по парчетата от тях — никой не ги е сортирал. Беше трудно да се разпознаят дори живите. От онези, които ме познаваха добре, остана жива само Йенефер, а тя беше ослепяла. Другите ме познаваха бегло, обикновено ме разпознаваха по разкошните ми коси. А тях вече ги нямаше, по дяволите!