Читать «Кръвта на елфите» онлайн - страница 25
Анджей Сапковски
— Кой зимува тук, Ескел? Освен Весемир?
— Ламберт и Коен.
Слязоха по хлъзгави стръмни стъпала. Долу се виждаха отблясъци от светлина. Цири чу гласове, усети миризмата на дим.
Залата беше огромна, обляна от светлината на огън, бушуващ в голяма камина. Насред помещението имаше огромна тежка маса. Около нея можеха да се поберат поне десет души. Но в момента седяха само трима. Трима човеци. „Трима вещери“ — поправи се мислено Цири. Виждаше само силуетите им на фона на огъня от камината.
— Здравей, Вълко. Чакахме те.
— Здравей, Весемире. Здравейте, момчета. Хубаво е, че отново съм вкъщи.
— Кого си ни довел?
Гералт помълча известно време, после сложи ръка на рамото на Цири и лекичко я побутна напред. Тя пристъпваше непохватно, неуверено, присвита и прегърбена, навела глава.
„Страх ме е — помисли си момичето. — Много ме е страх. Когато Гералт ме намери и ме взе със себе си, мислех, че страхът никога няма да се върне, че вече е минало… И ето че, вместо да се окажа вкъщи, съм в този страшен, мрачен, порутен замък, изпълнен с плъхове и кошмарно ехо… Отново стоя пред червената огнена стена. Виждам ужасяващите черни фигури, виждам вторачените в мен зли, неестествено блестящи очи.“
— Кое е това дете, Вълко? Кое е това момиче?
— Тя е моето… — Гералт се сепна. Тя усети върху раменете си неговите силни, твърди длани. И изведнъж страхът изчезна. Безследно. Червеният бушуващ огън излъчваше топлина. Само топлина. Черните силуети бяха силуети на приятели. Покровители. Блестящите очи изразяваха любопитство. Загриженост. И безпокойство…
Дланите на Гералт стиснаха раменете й.
— Тя е нашето предопределение.
Втора глава
Наистина, няма по-отвратително нещо от тези чудовища, омразни на природата, наречени вещери, защото са плодове на гнусно магьосничество и сатанизъм. Това са мерзавци без достойнство, съвест и скрупули, истински адски изчадия, способни само да убиват. Няма място за такива като тях сред порядъчните хора.
А онзи Каер Морхен, където тези злодеи се гнездят, където вършат отвратителните си дела, трябва да бъде изтрит от лицето на земята, а следите от него — да се посипят със сол и селитра.
Нетолерантността и суеверието винаги са били характерни за глупаците сред простолюдието и никога няма да бъдат изкоренени — те са вечни като самата глупост. Там, където днес се извисяват планини, някога е имало морета, там, където днес се вълнуват морета, някой ден ще има пустини. А глупостта ще си остане глупост.
Трис Мериголд духна замръзналите си ръце, раздвижи пръсти и промърмори магическата формула. Конят й, сиво-кафяв скопец, моментално реагира на заклинанието, изпръхтя, обърна глава назад и погледна магьосницата със сълзящо от студа и вятъра око.
— Имаш два изхода, старче — каза Трис, докато си слагаше ръкавиците. — Или ще свикнеш с магиите, или ще те продам на селяните да те впрегнат в някой плуг.
Конят подви уши, издиша пара от ноздрите си и послушно тръгна надолу по гористия склон. Магьосницата се наведе върху седлото, избягвайки ударите на покритите със скреж клони.
