Читать «Кръвта на елфите» онлайн - страница 141

Вечеряха в мълчание. Артауд Теранова не жалеше себе си и без никакво притеснение опустошаваше блюдата и прекалено често, без покана от страна на домакина, посягаше към сребърната гарафа с червеното вино. Тисая де Врие ядеше, без да бърза, като обръщаше повече внимание не на храната, а на правилното подреждане на чиниите, приборите и салфетките, които според нея постоянно лежаха накриво и травмираха привързаността й към порядъка и чувството й за естетика. Тя пиеше сдържано. Вилгефорц ядеше и пиеше още по-сдържано. Лидия, естествено, изобщо не ядеше и не пиеше.

Пламъците на свещите трепкаха с дългите си червено-жълти огнени мустачета. По витражите на прозорците звънтяха капки дъжд.

— Е, Вилгефорц — обади се най-накрая Теранова, като ровеше с вилицата в чинията си в търсене на достатъчно тлъст къс дивеч. — Какво е мнението ти относно начинанията на нашите монарси? Хен Гедимдейт и Францеска ни изпратиха тук, защото искат да знаят какво мислиш. Аз и Тисая също се интересуваме от това. Капитулът иска да има обща позиция по този въпрос. И ако се наложи да се действа, също искаме да е съгласувано. Какво ще ни посъветваш?

— Много съм поласкан — Вилгефорц благодари с жест на Лидия, която искаше да добави броколи в чинията му, — че мнението ми по този въпрос може да бъде решаващо за Капитула.

— Никой не е казвал такова нещо. — Артауд отново си доля вино. — Решението ще бъде взето от всички, когато Капитулът се събере. Но бихме искали всеки да каже мнението си предварително, за да се ориентираме в ситуацията. И така, слушаме те.

Ако сме приключили с вечерята, можем да се преместим в лабораторията — предложи телепатично Лидия, усмихвайки се с очи. Теранова я погледна с усмивка и бързо допи това, което беше останало в бокала му. До последната капка.

— Добра идея. — Вилгефорц изтри пръстите си със салфетка. — Ще бъде по-удобно, освен това там имам сигурна защита от магическо подслушване. Да вървим. Можеш да вземеш гарафата, Артауд.

— Няма да откажа. Това е любимата ми реколта.

Преместиха се в лабораторията. Тисая не можа да се сдържи и да не хвърли поглед на масата, отрупана с реторти, тигели, епруветки, кристали и огромен брой магически принадлежности. Всички бяха защитени с маскиращи заклинания, но Тисая де Врие беше архимагистърка — не съществуваха прикрития, отвъд които не можеше да проникне. А тя донякъде се интересуваше с какво се е занимавал магът в последно време. Мигновено се ориентира в конфигурациите на наскоро използваните апаратури. Предназначението им беше да разкриват местоположението на изчезнали личности и да извършват психонаблюдения по метода „кристал — метал — камък“. Магьосникът или издирваше някого, или разрешаваше теоретичен логистичен проблем. Вилгефорц от Рогевеен беше известен с увлечението си по разрешаването на подобни проблеми.

Насядаха на резбованите абаносови столове. Лидия погледна Вилгефорц, улови дадения й с очи знак и веднага излезе. Тисая въздъхна незабележимо.

Всички знаеха, че Лидия ван Бредеворт обича Вилгефорц от Рогевеен и че го обича от години, с тиха, ожесточена, упорита любов. Магьосникът също беше наясно, но се правеше, че не знае. Лидия го улесняваше, защото нито веднъж не беше издала своите чувства — никога не беше направила и най-малка стъпка или жест, не беше подала мислен знак, и дори и да можеше да говори, не би казала нито дума. Тя беше прекалено горда. Вилгефорц също не предприемаше нищо, защото не обичаше Лидия. Разбира се, той можеше просто да я направи своя любовница и по този начин да я привърже още по-силно към себе си, а, кой знае, може би и да я ощастливи. Някои го съветваха да го стори. Но Вилгефорц не се вслушваше в подобни съвети. Той също беше прекалено горд и твърде принципен. Така че ситуацията оставаше безнадеждна, но стабилна, което явно устройваше и двамата.