Читать «Кръвта на елфите» онлайн - страница 139

— Къде е Риенс, Мирман?

При звука на този глас знахарят започна да трепери. Той не беше от страхливите и малко неща можеха да го изплашат. Но в гласа на белокосия ги имаше всички тези неща. И още някои допълнителни.

С нечовешко усилие на волята знахарят успя да пребори страха, който пълзеше по вътрешностите му като отвратителен червей.

— А? — направи се на изумен той. — Какво? Кой? Как го казахте?

Мъжът се наведе и сега Мирман видя лицето му. Видя очите му. И при тази гледка вътрешностите му се свиха.

— Не извъртай, Мирман — обади се от сянката познатият глас на Шани, медичката от Университета. — Когато бях при теб преди три дни, то тук, на това столче, до тази маса, седеше някакъв тип с наметало с подплата от ондатрова кожа. Пиеше вино, а ти никога не черпиш никого, само най-близките си приятели. Започна да ме ухажва, нахално ме уговаряше да танцувам в „Трите звънчета“. Даже се наложи да го плесна през ръцете, защото се опитваше да ме опипва, спомняш ли си? А ти каза: „Остави я, господин Риенс, не я плаши. Трябва да съжителствам мирно с академичната общност и да движим общите си интереси.“ И двамата се разкикотихте, ти и твоят господин Риенс с опърлената физиономия. Така че не разигравай представления, защото тези хора не са по-глупави от теб. Говори, докато те питат учтиво.

„Ах ти, студентке, дето се правиш на много умна — помисли си знахарят. — Ти, коварна гадино, ти, развратнице, ще те намеря и ще си платиш… Само да се измъкна от тази история…“

— Какъв Риенс? — изскимтя той, извивайки се и напразно опитвайки се измъкне изпод притисналия го в гърдите ботуш. — Откъде да знам кой е той и къде е? Тук идват най-различни хора, какви ли не, как мога аз…

Белокосият се наведе още повече, бавно измъкна камата си от джоба на втория си ботуш и усили натиска на първия ботуш върху гърдите на знахаря.

— Мирман — каза той тихо. — Ако искаш, ми вярвай, ако искаш — недей. Но ако веднага не ми кажеш къде е Риенс… Ако веднага не ми разкриеш по какъв начин се свързваш с него… Ще режа късче по късче от теб и ще храня змиорките в канала. Ще започна с ушите.

В гласа на белокосия имаше нещо такова, което накара знахаря да повярва във всяка една от думите му. Мирман погледна острието на камата и осъзна, че тя е по-остра от скалпелите, с които самият той изрязваше язвите и циреите на пациентите. Така се разтрепери, че подпиращият го в гърдите ботуш започна нервно да подскача. Но мълчеше. Принуден беше да мълчи. Засега. Защото, когато Риенс се върнеше и попиташе защо го е издал, Мирман трябваше да може да покаже защо. „Едно ухо — помисли си той. — Трябва да изтърпя едно ухо. После ще кажа…“

— Защо трябва да губим време и да се цапаме с кръв? — обади се неочаквано от полумрака мек женски алт. — Защо да рискуваме той да извърта и да ни лъже? Нека аз да се заема с него с моите методи. Ще заговори толкова бързо, че ще си изкълчи езика. Дръж го така.

Знахарят започна да вие и да се мята, но белокосият го притисна с коляно в пода, хвана го за косата и изви главата му. Някой клекна отстрани. Мирман усети миризмата на парфюм и мокри птичи пера, почувства допира на пръсти по слепоочията си. Опита се да извика, но ужас скова гърлото му и той успя само да изврещи.