Читать «Кръвта на елфите» онлайн - страница 14

— А за кого ме взехте, мога ли да узная?

— Не знам дали можете. Зависи дали ще ми предадете поздрави от нашите общи познати. Трябваше да го направите още в самото начало, но май забравихте.

— Изобщо не съм забравил. — Мъжът бръкна в пазвата на кадифения си светлокафяв кафтан и измъкна от там втора кесия, още по-голяма от онази, която беше връчил на сводницата, и също толкова издута и дрънчаща при съприкосновението си с масата. — Ние просто нямаме общи познати, Лютиче. Но дали тази кесия не може да компенсира този недостатък?

— И какво смятате да купите с тази малка кесия — наду устни трубадурът. — Целия бордей на Мадам Лантиери и обкръжаващата го земя?

— Да речем, че искам да подпомогна изкуството. И един артист. За да мога да си поговоря с артиста за неговото творчество.

— Толкова много ли обичате изкуството, драги господине? Толкова сте нетърпелив да говорите с артист, че бързате да му набутате пари още преди да му се представите, като по този начин нарушавате елементарните норми за учтивост?

— В началото на разговора ни — непознатият примижа леко с тъмните си очи — моето инкогнито не ви пречеше.

— Но сега започна да ми пречи.

— Не се срамувам от името си — изрече мъжът с лека усмивка върху тънките си устни. — Казвам се Риенс. Вие не ме познавате, маестро Лютиче, и в това няма нищо чудно. Вие сте твърде известен и прочут, за да можете да познавате всичките си поклонници. А на всеки почитател на вашия талант му се струва, че ви познава, че ви познава толкова добре, че може да си позволи известна фамилиарност. Това важи включително и за мен. Разбирам колко погрешно е това мнение и моля за извинение.

— Извинен сте.

— Мога ли да смятам, че ще сте така любезен да отговорите на няколко въпро…

— Не, не можете — прекъсна го надуто поетът. — А сега аз ви моля да ме извините, но аз не обичам да обсъждам темите на моите произведения, за това какво ме е вдъхновило, за персонажите — както за измислените, така и за реалните. Защото такива обсъждания лишават творбите от поетичния им пласт и ги карат да изглеждат тривиални…

— Нима?

— Абсолютно. Представете си, че изпълня балада за палава мелничарка и обявя, че всъщност става въпрос за Звирка, съпругата на мелничаря Пискож³, и допълня, че Звирка може да бъде оправяна спокойно в четвъртък, защото точно в четвъртъците мелничарят ходи на панаира. Това вече нямаше да е поезия, а сводничество или обикновена клевета.

— Разбирам, разбирам — каза бързо Риенс. — Но като че ли примерът не е подходящ. Та нали мен не ме интересуват нечии грехове или грешки? Вие няма да наклеветите никого, като отговорите на въпросите ми. Нужна ми е само една дребна информация: какво се е случило в действителност с Цирила, принцесата на Цинтра? Мнозина твърдят, че Цирила е загинала по време на превземането на града и даже че са свидетели на това събитие. Но според вашата балада излиза, че детето е оцеляло. Наистина ме интересува — това плод на вашето въображение ли е, или действителен факт? Истина или лъжа?