Читать «Кръвта на елфите» онлайн - страница 13

— Точно така! — извика Вера Льовенхаупт. — А къде е той?

— Омете се — констатира Шелдън Скагс, гледайки към празното място под дъба. — Взе парите и офейка, без да се сбогува. Наистина като елф!

— Като джудже! — пропищя Железните изделия.

— Като човек — поправи го високият елф, а красавицата с шапката облегна глава на рамото му.

* * *

— Хей, свирецо — каза Мадам Лантиери, като влезе в стаята, без да чука и разпространи около себе си миризмата на зюмбюл, пот, бира и бекон. — Имаш гост. Хайде излизайте, почтени госпожици.

Лютичето приглади косата си и се надигна в огромното резбовано кресло. Двете седнали на коленете му девойки бързичко скочиха на земята, прикриха прелестите си, облякоха широките си ризи. „Свенливостта на проститутките — помисли си поетът, — ето едно добро заглавие за балада.“ Изправи се, закопча колана си, облече салтамарката си и каза, поглеждайки към застаналия на прага благородник:

— Наистина знаете как да ме намерите навсякъде, макар и рядко да избирате подходящия за целта момент. За ваше щастие още не бях решил коя от тези две красавици предпочитам. А при твоите цени, Лантиери, не мога да си позволя и двете.

Мадам Лантиери се усмихна снизходително и плесна с длани. Двете момичета — белокожа, луничава островитянка и чернокоса полуелфка — побързаха да напуснат стаята.

Застаналият на прага мъж свали наметалото си и го връчи на Мадам заедно с малка, но издута кесия.

— Простете, маестро — каза той, като се приближи и седна на масата. — Знам, че ви безпокоя ненавреме. Но вие изчезнахте толкова внезапно изпод дъба… Не успях да ви догоня по пътя, както възнамерявах да направя, и не можах да намеря веднага следите ви в градчето. Повярвайте, няма да ви отнема много време…

— Всички така казвате и винаги се оказва, че това е лъжа — прекъсна го бардът. — Остави ни сами, Лантиери, и гледай да не ни пречат. Слушам ви, господине.

Мъжът го погледна изпитателно. Имаше тъмни и влажни, сякаш сълзящи очи, остър нос и неприятни тънки устни.

— Незабавно пристъпвам към същността — заяви той, след като изчака Мадам да затвори вратата. — Интересуват ме баладите ви, маестро. По-скоро някои личности, за които пеете. Вълнуват ме истинските съдби на героите на вашите балади. Та нали, ако не се лъжа, именно истинските съдби на действителни личности са ви вдъхновили за красивите произведения, които изслушах под дъба? Имам предвид… малката Цирила от Цинтра. Внучката на кралица Каланте.

Лютичето погледна към тавана и забарабани с пръсти по масата.

— Милостиви господине — каза той тихо, — странни неща ви интересуват. И питате за странни неща. Нещо ми се струва, че не сте този, за когото ви взех.