Читать «Кръвта на елфите» онлайн - страница 12

— Нилфгард се управлява от император Емхир вар Емрейс, тиранин и самодържец, принуждаващ всички към покорство чрез камшик, бесило и брадва! — извика комесът Вилиберт. — Какво ни предлагате, господин джудже? В какво да се сплотим? В подобна тирания? И кой ще бъде крал, кое кралство според вас трябва да подчини останалите? В чии ръце бихте искали да видите скиптъра и бича?

— А мен какво ме интересува? — сви рамене Скагс. — Това си е ваша, човешка работа. Впрочем, когото и да изберете за крал, със сигурност няма да е джудже.

— Нито елф, нито дори полуелф — добави високият представител на Стария народ, който продължаваше да прегръща красавицата с шапката. — Дори и четвъртелфите ги смятате за нещо по-низше…

— Там ви е болката — засмя се Вилиберт. — Същия рог надувате като Нилфгард, защото Нилфгард също крещи за равенство, обещава ви да се върне стария ред, след като ни победи и ни прогони от тази земя. За такова единство, за такова равенство ли мечтаете, за това ли говорите, това ли проповядвате? Защото Нилфгард ще ви плати със злато! И нищо чудно, че толкова се обичате с тях, та нали те са елфическа раса, тези ваши нилфгардци…

— Глупости — отвърна студено елфът. — Дърдорите глупости, господин рицар. Явно расизмът ви заслепява. Нилфгардците са хора — също като вас.

— Безочлива лъжа! Те са потомци на Черните Сийдхе, всеки го знае! В жилите им тече елфическа кръв. Кръвта на елфите!

— А във вашите жили каква кръв тече? — усмихна се подигравателно елфът. — Смесваме кръвта си от поколения, от векове, ние и вие, и много добре ни се удава, не знам дали за щастие или за нещастие. Започнахте да осъждате смесените връзки едва от четвърт век, впрочем с жалък успех. Покажете ми сега някой човек без примесите на Seidhe Ichaer, кръвта на Стария народ.

Вилиберт забележимо почервеня. Вера Льовенхаупт също се зачерви. Магьосникът Радклиф наведе глава и се изкашля. И което беше много интересно, красивата елфка с хермелиновата шапчица също се изчерви.

— Всички сме деца на Майката Земя — разнесе се в тишината гласът на сивокосия друид. — Деца сме на Майката Природа. И макар че не я уважаваме, макар че понякога й причиняваме огорчения и болка, макар че й разбиваме сърцето, тя ни обича, обича всички нас. Помнете това вие, събралите се на Мястото на дружбата. И нека да не се препираме за това кой от нас е бил тук пръв, защото пръв на брега е бил изхвърлен Желъда, а от Желъда е израснал Великият Блеобхерис, най-старият дъб. Когато стоим под клоните на Блеобхерис, сред вековните му корени, не бива да забравяме за нашите собствени, братски корени, за земята, от която тези корени израстват. Да помним думите на песента на поета Лютичето…