Читать «Кръвта на елфите» онлайн - страница 103

— Има ли валута? — попита, приближавайки се към тях, един митничар с кървясали очи и обрасла с четина муцуна. — Нещо за облагане с мито?

— Аз съм учен!

— Ако ще да си княз! Питам какво внасяте!

— Остави ги, Боратек — каза началникът на групата, висок и широкоплещест митничар с дълги черни мустаци. — Не позна ли вещера? Здравей, Гералт. Това твой познат ли е? Учен? Сигурно до Оксенфурт, господине? И без багаж?

— Точно така. До Оксенфурт. И без багаж.

Митничарят измъкна от ръкава си огромна носна кърпа и избърса челото си, мустаците и шията.

— И как е този път, Гералт? — попита той. — Не се ли появи чудовището?

— Не. А ти, Олсен, може би си видял нещо?

— Нямам време да зяпам насам-натам. Работя.

— Моят татко е рицар на крал Фолтест! — обяви прокрадналият се безшумно Еверет. — И има още по-дълги мустаци!

— Изчезвай оттук, сополанко — скара му се Олсен и въздъхна тежко. — Дали нямаш малко водка, Гералт?

— Не.

— Но аз имам — изуми всички ученият от Академията, вадейки от торбата си плосък мех.

— А аз имам мезе — похвали се Дървеницата, който ненадейно изникна отнякъде. — Пушена риба!

— А моят татко…

— Изчезвай, пикльо!

Насядаха върху няколко навити въжета в сянката на една от разположените насред палубата каруци и започнаха да отпиват един по един от меха и да замезват с рибата. На Олсен му се наложи да ги напусне за известно време, защото избухна скандал. Един търговец — джудже от Махакам — искаше да му се намали митото, като се опитваше да убеди митничаря, че внасяните от него кожи не са от лисици, а от много едри котки. Майката на любопитния и досаден Еверет изобщо не даваше багажът й да бъде прегледан, като с писклив глас се позоваваше на ранга на мъжа си и дворянските привилегии.

Корабът плуваше бавно по широкия проход между обраслите с храсталаци острови, влачейки след себе си изтръгнати водни лилии и други растения. Сред тръстиките грачеха страховито блатни птици и подсвиркваха водни костенурки. Чаплите, застанали на един крак, гледаха във водата със стоическо спокойствие, знаейки, че няма защо да се разгорещяват — рано или късно рибата ще доплува сама.

— И какво, господин Гералт? — подхвърли Дървеницата, докато облизваше кожицата на една от рибите. — Още един спокоен курс? Знаете ли какво ще ви кажа? Това чудовище не е глупаво. Знае, че го дебнете. Ние, в селото, имахме, разбирате ли, рекичка и в нея живееше видра. Промъкваше се до двора и душеше кокошките. И беше толкова хитра, че никога не идваше, ако вкъщи беше татко или аз и братята ми. Появяваше се само когато вкъщи бе останал дядо, сам-самичък. А дядо ни, нали разбирате, не само че беше пооглупял, но и краката вече не го държаха. Видрата, мамицата й, сякаш знаеше това. Но един път баща ни…

— Десет процента ad valorem¹¹! — извика от средата на палубата търговецът джудже, размахвайки лисичата кожа. — Колкото се полага, и няма да заплатя нито монета повече.

— Тогава ви конфискувам всичко! — изрева разгневено Олсен. — И ще уведомя новиградската стража, а тогава ще отидете в ареста заедно с този ваш Валорем! Ботарейк, взимай всичко до последния грош! Хей, оставихте ли ми нещо?