Читать «Лилия в нощта» онлайн - страница 94

— Ще го направя — обеща тя. — Няма да се омъжа него. — Гласът и трепереше. — Сега вече не.

Не помнеше как се върна обратно в хасиендата. Изведнъж се намери в патиото. Алехандро и Брет все още седяха край масата, а пред тях имаше полупразни чаши. Двамата мъже вдигнаха очи при влизането й Алехандро весело извика:

— Ето те и теб! Вече се питах къде се бавиш толкова. Тъкмо уговаряхме датата на сватбата. Годеникът е нетърпелив — иска да се венчаете още в края този месец!

Кехлибарено-златистите очи бяха празни. Красивото лице бе загубило цялата си жизненост. Сабрина се изправи пред тях и глухо заговори:

— Промених решението си. Сватба няма да има. Няма да се омъжа за този човек.

По време на изпълнената с буйни изблици изтощителна сцена, последвала съобщението й, Сабрина остана напълно безучастна, сякаш обгърната от ледена стена. Не чуваше молбите и укорите на Алехандро. Брет също не пророни нито дума. Твърдото му лице потъмня и се затвори. Дори това не успя да я трогне — сега той принадлежеше на Констанца и любовта й беше мъртва. Не разпозна болката и горчивото разочарование в очите му. Той изведнъж се промени, стана различен от мъжа, когото бе държала в прегръдките си. Един непознат със студени и корави нефритенозелени очи — огледало на чувствата му.

Алехандро най-после разбра, че нищо от това, което й говореше, не е в състояние да промени решението й, и престана да я убеждава. Сабрина учтиво наклони глава и промълви:

— А сега ви моля да ме извините. Имам още работа днес.

Алехандро гневно се обърна към Брет:

— Нищо ли няма да кажеш? Няма ли да се опиташ да я разубедиш?

— Защо? — отвърна рязко Брет. — Дамата знае какво иска. Съмнявам се, че думите биха могли да променят решението й.

Алехандро вдигна в отчаяние ръце към небето и излезе. В патиото се възцари тишина. Очите на Сабрина се насочиха към неподвижната фигура на Брет и ледената черупка се пропука.

О, Боже! — изплака вътрешно тя. Това ли измамно лице съм обичала! Тази лъжлива уста ли ме е възпламенявала!

Той стоеше там, висок и мъжествен, и не откъсваше очи от нея. Ъгловатото му лице беше като издялано от камък и Сабрина се почувства беззащитна пред бурята, която внезапно я връхлетя. Стената, с която се беше обградила, се разби на хиляди парченца. Болка и гняв, отвращение и яд я задавиха и тя се обърна да излезе, преди да е изтървала нервите си и да се е нахвърлила върху него като тигрица. Не искаше в никакъв случай да покаже слабостта си.

Можа да направи само две крачки. Въпреки ръста си, Брет беше бърз като светкавица. Сграбчи я брутално за ръката и рязко я обърна към себе си.

— Няма така лесно да си идеш от мен, съкровище — изсъска той. — Мисля, че двамата трябва да си поговорим още малко. Искам да знам защо така внезапно промени решението си!

Констанца я бе помолила да не я издава, затова Сабрина се скри зад гнева и изфуча:

— Не съм длъжна да се оправдавам. Не и пред човек като теб!

— Лъжеш се, скъпа! Най-вече пред мен!