Читать «Лилия в нощта» онлайн - страница 64

— Дете, трябва да предупреждаваш мъжете, преди да им се усмихваш така! Неподготвеният непременно ще припадне!

Сабрина се разсмя и Брет не можа да устои. Протегна ръка и нежно докосна устата й. Тя леко захапа пръста му и на устните му се появи усмивка. Усмивка, която никоя жена още не бе виждала.

— Ти ме омагьосваш. Установих, че се радвам на следобедите повече, отколкото ми се иска. Ако не внимавам, скоро ще заемеш цялото ми време — пошепна той.

— Толкова ли е лошо? — попита задъхано Сабрина. Усмивката му изчезна и той плъзна поглед по лицето й.

— Не — призна още по-тихо. — Въобще не би било лошо.

Сабрина отмести поглед и стеснително промълви:

— Направи ми впечатление, че напоследък прекарваш много повече време в хасиендата… Няма ли в Накодочес нещо, което те интересува повече?

Брет нежно обърна лицето й към себе си.

— Накодочес не ме привлича, всъщност никога не ме е привличал. Бях сляп, ала най-после прогледнах…

Колкото по-спокойна ставаше атмосферата в хасиендата, толкова повече се увеличаваха проблемите с Карлос. Сабрина не го виждаше така често, както преди, но все пак… Срещите бяха винаги неприятни. Няколко дни преди празненството по случай рождения й ден тя се запъти неохотно към павилиона. Карлос беше настоял да се срещнат там и този път тя бе решила да му каже, че не желае повече да го вижда тайно.

Денят беше горещ и въпреки че беше облечена само с лека рокля от лавандуловосин лен, когато влезе в павилиона, лицето й пламтеше. Отмахна един златисточервен кичур от лицето си и побърза към желаната сянка.

Карлос вече я очакваше, излегнат на възглавниците. Надигна се и с усмивка заговори:

— Скъпа, ти дойде! Вече мислех, че ще ме изоставиш. — И добави с лек укор в гласа: — Много ми липсваш. Откакто не се виждаме толкова често, дните ми са дълги и самотни.

Сабрина се насили да се усмихне и се заразхожда нервно напред-назад.

— Мислех, че напоследък си доста зает. Също като сеньор Брет.

Когато забеляза горчивия израз по лицето му, й се дощя да си прехапе езика. После промърмори смутено:

— Естествено, това е само заради полетата със захарна тръстика.

Карлос презрително изсумтя:

— Захарна тръстика! Не започвай пак! Не разбирам защо баща ти пилее време и пари. Единственият, който печели от това, е Брет Дейнджърмънд.

Сабрина знаеше, че е безсмислено да му противоречи, затова хладно отговори:

— Може би! Но не съм дошла тук, за да говорим за сеньор Брет или баща ми.

Карлос си наложи да запази спокойствие. Хвърли копнеещ поглед към мекото й тяло и потупа възглавницата до себе си.

— Ела, мила, седни до мен. В последно време се караме толкова често, нека днес поприказваме кротко.

Сабрина хвърли нещастен поглед към вратата, после неохотно се отпусна до него. Искаше да приключи по-скоро тази неприятна среща и започна без заобикалки: