Читать «Лилия в нощта» онлайн - страница 117

Двете жени се втурнаха да купуват нови рокли, шалове, шапки, обувки и въобще всичко, което може да зарадва женското сърце. Понякога на Сабрина й ставаше неприятно, че всички сметки минават през ръцете на Брет. Купуването на дрехи беше нещо много лично и тя се изчервяваше при мисълта за всички онези ефирни неща от дантела и коприна, с които се бе сдобила, защото отлично си представяше подигравателната му усмивка.

Поведението на Брет си оставаше загадка.

Сабрина вече нищичко не разбираше. Беше напълно убедена, че той ще използва ситуацията, за да си отмъсти, но от онази първа вечер, когато я целуна, той се държеше като примерен настойник… Е, понякога в очите му се изписваше много особен израз, а начинът, по който я поглеждаше… После обаче ставаше толкова саркастичен и противен, че тя не можеше да повярва как е целувала е нежна отдаденост тази цинична уста, как едрото, кораво мъжко тяло се е съединявало е нейното.

Странно е, казваше си Сабрина, колко бързо двете с Франсиска се примирихме с новия си живот. Дойдоха с твърдото решение да се преборят с него до горчивия край, а ето че май навлезе във втората си половина, а те все още живееха под един покрив с Брет. Една от причините за този мир беше и фактът, че той рядко се задържаше у дома. От време на време закусваше е тях, няколко пъти вечеряха заедно. Ала общо взето, жените живееха така, сякаш той не съществуваше.

Сабрина изкриви лице. Това важеше може би за Франсиска, но тя постоянно усещаше присъствието му, дори когато не си беше в къщи. Тя го обичаше, беше му се отдала и не можеше да го заличи от съзнанието си.

Сабрина се раздвижи неспокойно на каменната пейка в градината, под сянката на магнолиевото дърво. Не искаше да мисли за Брет, не искаше да признае, че решението да се опълчи срещу настойничеството му все повече губеше значение за нея…

Впрочем, тя не беше забравила мъката и болката, които беше изтърпяла, нито бесния си гняв при отварянето на завещанието. Но тези дни й изглеждаха отдавна минали и толкова нереални, че тя все по-рядко се сещаше за унизителното си положение, както и за събитията отпреди шест години.

С въздишка призна, че вече дори не упреква Брет. Той не е виновен, че е неин настойник, а тя много добре знаеше на какво се е надявал Алехандро, като е съставял завещанието си. Не биваше да упреква и баща си: в края на краищата той нямаше представа за истинското лице на Брет и дори не подозираше, че е искал да се ожени за нея само заради богатството й.

И въпреки това… И въпреки това тя можа да погребе дълбоко в себе си по-голямата част от болката и разочарованието, ала любовта, която изпитваше към него, не можа да се изтрие така лесно като страшните спомени от онези дни. Близостта му все още упражняваше огромно въздействие върху нея. Как позволи да се стигне дотам? Как допускаше глупавото й сърце да продължава да копнее по един безчувствен и жесток мъж? Та тя не беше вече дете, а жена на двадесет и четири години, която познава света и мъжете! Нима беше от онези жени, които чезнат от любов по красиви, но безскрупулни мошеници? Трябваше да излезе от тази задънена улица, иначе бъдещето щеше да й донесе само болка и унижения. Имаше само едно решение — да напусне Ню Орлиънс и да се върне в Накодочес Близостта на този човек беше прекалено опасна!